Блогът на Мартин Осиковски

01 декември 2020

Политическа "човещинка"

Запознах се с прословутото интервю[1], дадено от текущия български премиер за германския FAZ. Много се забавлявах със следния пасаж във връзка с твърденията на интервюирания за тайнствена „дама“, която е автор на снимките с пачките, златото и пистолета на нощното шкафче в неговата спалня:

ИНТЕРВЮИРАЩ: Каквито и да са скритите причини, не трябва ли да се притесняваме за състоянието на една държава-членка на ЕС и НАТО, в която правителственият ръководител може да бъде шпиониран в леглото?

ИНТЕРВЮИРАН: Снимката е направена в правителствената резиденция, където живея. Отдавна съм разведен и живея сам. Имам ли любовен живот? Разбира се, че имам. Ако хората ги интересува, мога да го кажа: Аз съм човек с човешки потребности.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не бихме Ви питали за това никога.

ИНТЕРВЮИРАН: Можете спокойно да го направите. Въпросът е, че никога през всичките години, когато една дама ме е посещавала, охраната не е претърсвала и контролирала чантата й.

Това, което ме удиви в разменените въпроси и отговори, беше безпощадната логика на пирамидата на Маслоу, върху която отговорите изглежда са построени. Ако на върха на тази пирамида стоят високите грижи за държавните дела, сякаш казва интервюираният, то в нейната основа могат да се появят едни чисто „човешки потребности“ (Bedürfnisse нужди, потребности), удовлетворяването на които, за съжаление, би могло да доведе до нарушаване на изрядното темпо на грижите по върха. Ето, тъкмо такава невинна, естествена човешка потребност – свързана с посещението на „една дама“ в резиденцията – следва да се посочи като причина за снимките. Те, разбира се, са инсценировка, в тях няма нищо истинско; не, не са монтаж (както по-рано ни се казваше), вероятно някаква „дама“ е донесла в чантата си предметите, в рамките на 10-15 минути ги е аранжирала, заснела е, каквото има за заснемане, и после е прибрала всичко обратно. Вероятно по-нататък е довършила посещението си в резиденцията (каквото там е имало за „довършване“) и след това си е тръгнала – с успешно реализиран компромат под ръка. Да, наистина изглежда неприятно, даже ужасно; но, разберете, причината за всичко това може да споходи всекиго. Няма защо тази причина да бъде крита – това е една човешка причина; това е „човещинка“. Случаят иначе е толкова неприятен, че „даже вече не искам да се виждам с жени“, казва интервюираният.

Неудобно ми е да навлизам в аналитични детайли на всичко това, затова просто бих искал да споделя две аналогии, които се завъртяха в главата ми, след като прочетох интервюто – може би те са свързани в някаква степен с казаното от интервюирания.

***

Първо, как би изглеждал един политик, който в политиката е съвършен аналог на човек, за когото частният любовен живот (Liebesleben) е основно общуване за задоволяване на базисни човешки потребности (menschliche Bedürfnisse)? Както в сферата на Liebesleben, така и в сферата на политическия живот (politisches Leben) при един такъв политик, по аналогия, всичко би било сведено до удовлетворяване на същото ниво потребности, Bedürfnisse – но вече политически, politische. Такива биха били например потребностите от асфалт, арматура, бетон, от общо захранване на народа – изобщо от всякакви форми на обществени физически нужди, които, mutatis mutandis, съответстват на индивидуални физически нужди. Нещо повече: той вероятно би бил в състояние дори да наруши правилата, в случай че нуждата (от асфалт, арматура, захранване) е прекалено голяма – точно както и в частния си живот неговият аналог понякога би махнал с ръка, пък „да става каквото ще“ по отношение на дадена друга нужда. В някоя обществена поръчка не е включена селска отбивка от главен път? „Тука да върнеш валяците и да го направите, че не можеме да го оставиме така, хората имат нужда, чак после карате нататъка“. Някакви правила и бюджети са вече гласувани, но група от хора надават глас, че имат нужда от допълнително средства? „Димитров, прехвърляте тука допълнително толкова и толкова милиона и искам до седмица да е уредено, после ми докладваш“. Приети са някакви други правила, които въвеждат, изглежда, непосилни за плащане глоби? „Иванов, до утре това го оправяш, да не ви оправям аз, чу ли?“. И т.н. В предишна статия изразих недоумение от превръщането на политиците във върховни главнокомандващи на строителни обекти, а на политиката – до строително предприемачество. Сега, от гледна точка на настоящата аналогия, изразявам пълно разбиране по отношение на този процес.

Второ, как биха изглеждали резултатите от политическата работа по пълна аналогия с резултатите от Liebesleben, сведен до удовлетворяване на базисни menschliche Bedürfnisse? – Вероятно също като резултат от удовлетворяване на такъв вид непосредствени нужди. Наистина, в сферата на Liebesleben е възможно в този случай качеството да пострада – простото удовлетворяване на Bedürfnis е твърде далече от високите романтични образци на литературата и киното например. По аналогия и в сферата на политическия живот, politisches Leben: възможно е удовлетворяването на обществените нужди, за които стана дума по-горе, да се различава от начина, по който тези нужди се удовлетворяват по образцов начин на други места и при други условия. Възможно е, също така, изобщо да не се появи оня висок хоризонт на политическо мислене, в който политиката се превръща в нещо повече от удовлетворяване на първични Bedürfnisse. Представете си например държава, в която успехите на образователната политика се отчитат по броя на закупени компютърни устройства за училища, но същевременно през изминалото десетилетие тази държава не е сторила нищо, за да се заеме с невидимата сфера на дигитализацията на образователния сектор като цяло: учителите и учениците имат машини, интернет работи, но не съществуват пълноценни бази данни с учебни материали и пособия, достъпни по класове и предмети, а проблемите на дигиталното образование се свеждат до безсмислени спорове на тема „За и против ученето онлайн“. Тук имаме всичко: разбираемо желание за удовлетворяване на нуждата от физическа инфраструктура (наличие устройства, свързани в мрежа), от една страна; и пълна липса на висок хоризонт, който да превърне тази вече закупена физическа инфраструктура в нещо повече от чипове, кабели и коруби, от друга.

***

И все пак, не е ли поначало глупаво да се строят подобни (въображаеми) аналогии между личния и политическия живот на човека? Не следва ли сферите на Liebesleben и politisches Leben да бъдат отделени една от друга – в духа на казаното от интервюирания в горецитираното интервю: „Виждате ли, аз съм успешен политик, но личният ми живот е провал“[2]?

По този въпрос бих искал да припомня, че при кръстника на дисциплината „политика“ (а той е Аристотел) тя е част от общия дял на практическата мъдрост, където съжителства заедно с етиката и икономиката (Аристотел е също и техен кръстник). Това не е случайно: практическата мъдрост се занимава с човешките действия, които могат да бъдат от индивидуален или общностен порядък; във втория случай има поне два подслучая – на малката общност, „домашното стопанство“, първата и най-малка форма на човешко съжителство; и на голямата общност, „полиса“, политическата общност – тази, която е най-висша и обхваща всички останали. Така още при бащата-основател Аристотел основните дисциплини в сферата на практическата мъдрост са три: етика – по отношение на индивидуалните човешки действия; икономика – по отношение на практическата мъдрост в сферата на домашното стопанство; и политика – по отношение на практическата мъдрост в сферата на голямата политическа общност. При това всеки, който е чел Аристотел, не може да не е бил впечатлен от начина, по който тези три дисциплини са сглобени като матрьошки: върху учението за добродетелта, развито в сферата на етиката, се развива учението за стопанското благо, развито в сферата на икономиката, върху които две нива най-сетне се развива голямото учение за политиката. Може би на това дължим популярното разбиране, особено в полето на американската политика, че успехите на един политик зависят в голяма степен от професионалните му успехи на терен (от неговите „икономически“, в собствения смисъл на думата, качества), както и, несъмнено, от неговите лични качества (от неговия „етос“) като човешко същество. При всички случаи самият Аристотел вероятно би бил много изненадан от човек, който се смята за провал в личния живот и успешен политик едновременно.

Но има ли изобщо някакъв смисъл да се разсъждава в тази посока, щом сме докарани до положение да четем интервю със заглавие „Защо имаше пари, злато и пистолет до леглото Ви, г-н премиер?“ във Frankfurter allgemeine Zeitung? Едва ли...



[1] „Warum hatten Sie Geld, Gold und eine Pistole am Bett, Herr Ministerpräsident?“, Frankfurter allgemeine Zeitung (29.11.2020), https://www.faz.net/aktuell/politik/ausland/borissow-wie-pistole-und-gold-in-mein-schlafzimmer-kamen-17074141.html.

[2] Sehen Sie: Ich bin ein erfolgreicher Politiker, aber mein Privatleben ist ein Fehlschlag“ (пак там).

10 ноември 2020

Каква ни е Америка?

 🛈 За Клуб Z

Докато през изминалите дни много от нас си прекарваха времето, включени в няколко информационни канала едновременно, и нетърпеливо събираха данни за брой и дял на преброените гласове в различни американски щати, в някои социални мрежи се появи следният мем:


От американска политика криво-ляво нещо може и да поразбираме, но основните въпроси си остават: защо цялото това човъркане? Каква ни е на нас Америка? Ние на нея – какви сме ѝ?

***

Ако си представим света като гигантски симфоничен оркестър, то Америка (разбирай САЩ), струва ми се, може да се оприличи на обой в средата на този оркестър, по който се настройват всички останали инструменти. Качеството на изпълнението, което предстои, зависи от това обоят да бъде в изправност и, разбира се, от умението на обоиста да изсвири ясно и чисто своето водещо „ла“. Някои виждат Америка като глобален полицай, а аз я виждам точно така – като глобален обой, по който се настройваме за хубаво ансамблово свирене; мисля, че метафората е по-приветлива.

През късната есен на 2016 г., след изтощителната увертюра на референдума в Обединеното кралство от м. юни същата година, с този важен инструмент се случи нещо (не)очаквано: мястото на обоиста беше заето от човек, който се зае със задачата „да го възвеличи както никога преди“, да го въздигне завинаги „на първо място“ – както, изглежда, се полага на оня, който задава тон на оркестъра. Защо първата цигулка да е оркестров водач? Нали тя се настройва по обоя, а не обоите – по нея? Защо изобщо тоя многоброен щрайх на фона на 2-3 обоя на оркестър, и то в най-добрия случай? Откъде накъде групата на духовите, в т.ч. и обоите, ще се държи забита зад виолите, при положение че от тях зависи целия оркестров строй? И т.н., и т.н.

Ето как рано сутринта на 10 ноември 2016 г. (българско време) се събудихме от високите децибели на закани за пресушаване на блатото на „дълбокия заговор“ на диригентите – за възстановяване на достойнството на първия инструмент, за преосмисляне, разграждане и пренареждане на цялата концертна сцена. За някои нас, все деца на 1970-те, това беше особено мъчително събуждане: вече бяхме преживели едно разграждане и пренареждане на сцена в края на 1980-те, тогава гледахме към образците на широкия Запад, а сега тези образци, изглежда, сами навлизаха в етап на разграждане – нещо, което трудно можехме да осмислим и изобщо да понесем.

Така започнаха следващите четири години – четири дълги години, в които видяхме:

  • как може да се прави политика чрез майсторлъшко измисляне на прякори: Crooked/Crazy Hillary, Mini Mike, Dummy Beto, Sleepy Joe, Monster Kamala, Crazy Nancy/Nancy Antoinette, Britain Trump, ‘Stone Cold LoserSadiq Khan, Clinton News Network, Corrupt/Failing New York Times и много други; 
  • как вулгарният присмех може да бъде най-ефективно оръжие срещу всеки противник; 
  • как гримасите и кривенето могат да бъдат много по-силни от конвенционалната политическа реторика; 
  • как политическото изкуство действително може да се сведе до, а може би наистина е просто разновидност на, изкуството на сделката, включително със средствата на изнудването и/или блъфирането;
  • как по горните четири точки лека-полека започва да се развива глобален консенсус – до степен, например, на топъл, дружелюбен, наистина „много специален“ прием в Бъкингамския дворец, отбелязан с 41 топовни салюта; 
  • как, простете, един фантастичен PR-шоу балон, често с нулево съдържание, може да се превърне в атмосфера под налягане за правене и налагане на политики; 
  • как, в крайна сметка, категориите „лична изгода“ и „лична вреда“, изглежда, могат да заменят „добро, зло, справедливо и несправедливо“ в правенето на политика изобщо; 
  • колко лесно, оттук, международните договори и организации, независимо от историята и мащабите си, могат да се превръщат в ненужно посмешище.

Ето така прекарахме 2017, 2018, 2019 и 2020 г.

Междувременно Европа се напълни с „мини тръмпове“, а там, където ги имаше предварително (Обединено кралство), те действително се превърнаха в политически фактори от първи ред. Лека-полека започна да се оформя обликът на новия вид политика – концертната сцена започна да се пренарежда, ансамбловото свирене беше заменено от „транзакционно“ такова: всяка оркестрова група да гледа „собствената си къщичка“ – така е справедливо; който иска да свири във фортисимо над останалите, да се разбере как справедливо да им се отплати, за да не бъдат нарушени интересите им откъм динамика; и, много моля, съобразявайте се с Обоя, който е пръв между всички и без който изобщо не може да се настрои оркестърът...

Голямата дивотия на отминаващите четири години, мисля, е точно това – транзакционното правене на политика, нейното нетърпеливо, агресивно разсъбличане до превръщането ѝ в чиста сделка, в първична синхронизация на лични интереси. За общности като Европейския съюз, в генетичния код на който е вградена пряката „щета“ на частичен отказ от национален суверенитет като средство за получаване на косвени блага, които многократно надвишават тази пряка „щета“, това би било пагубно. Затова събитията от есента на 2016 г. много добре се съчетаваха с тези от референдума в Обединеното кралство през юни същата година. Това действително бяха два епизода от един и същи филм, в епилога на който ни очакваше дезинтеграция на всичко, към което сме протягали ръце от 1990-те години насам. Само вижте: 

Нямаше как европейците – тези от тях, които вярваме в големия проект за Обединена Европа, но също и тези, които най-чистосърдечно го мразят – да извърнат глави от това, което се случва в Америка. И на едните, и на другите беше ясно: мандат 2020-24 е съдбовен за „пренастройването“ на глобалния Оркестър.

***

Ето такава ни е Америка, ето такива сме ѝ ние на нея. Тези избори не бяха точно състезание за определяне на първенец измежду двама достойни състезатели – те бяха люта борба за прогонване на един от два надбягващи се политически Духа. Фукуяма може би най-добре успя да опише нейния финал в следното кратко изречение:

Действително усещането е за извършен екзорцизъм, за падане на огромен залог на всичко срещу нищо, за тотална печалба или тотална загуба – в зависимост от вътрешната настройка на наблюдателя. Затова, с извинения за опростеното мислене, не успявам (и никога няма да успея) да разбера разсъждения от типа: „Аз не харесвам Тръмп, ОБАЧЕ...“. Не и този път и не в тази ситуация – тя е твърде двузначна. Дават ни се две хапчета: хапче за още от същото и хапче за промяна – без никакви гаранции, че тази промяна ще е такава, каквато си я представяме, че ще е успешна или че изобщо не ни хареса. Трето хапче не се дава; не се дава и възможност да не се пие хапче. Кое хапче ще изберем? Кое хапче бихме избрали? На кое от двете хапчета, ако не друго, поне бихме стискали палци?

Текущата политическа ситуация в България, впрочем, е съвършено аналогична.

26 септември 2020

Джипкокрация и €-фѝлия

🛈 За Портал "Култура" (24 септември 2020 г.)

„БРЕКЗИД“

Когато в края на отминалата 2019 г. г-жа Цвета Караянчева записа „БРЕКЗИД“ като дума на годината, си помислих, че председателката на нашето 44-то Народно събрание се е престарала по отношение на правописа на слабопозната за нея дума – действала е според правописната логика на съществителните „вид“, „труд“ или „плод“ и май е прекарала твърде малко или никакво време в четене на местна и/или чуждестранна преса по темата. В противен случай все щеше да ѝ се е набил в паметта начинът, по който се изписва избраната от нея дума. Много се ядосах, спомням си: нима е възможно сърцевината на държавното тривластие – онази власт, която кръвоснабдява всички останали власти, там, където най-напред се осъществява конституционното произтичане на властта от народа със средствата на представителството, – нима е възможно тази сърцевина да бъде поверена на човек, който дори не си е направил труда да почете достатъчно по тема, която иначе сам определя като тема №1?

После започнах да усещам някакво съжаление към председателката: колкото повече се умножаваха подигравките с допуснатата от нея правописна грешка (а те се и ожесточиха след PR-ската, най-вероятно, хрумка за преднамерена игра на букви), толкова повече си давах сметка, че срещу себе си имаме лице, което може би остава дълбоко отчуждено от идеалите и предизвикателствата на високата политика, че поради тази причина е възможно изобщо да не ѝ се чете европейска преса, че тя просто е назначена, за да свърши някаква работа по длъжностна характеристика; опитва се да изглади нещата, доколкото е по силите на нейния PR екип, но това по-скоро влошава нещата. Но нима може да ѝ се вменява вина, задето е сбъркала в нещо, което не се включва във въпросната длъжностна характеристика? Ни най-малко. Нейната „работа, работа, работа“ е да председателства Народното събрание, не да пише без правописни грешки. Вярно, историята ни познава председатели като Петко Каравелов, Петко Славейков и Захарий Стоянов, но това е било преди повече от 100 лета – сега е друго.

Най-сетне реших, че сам по себе си сгрешеният правопис не е проблем, а симптом: наличието му е странно и неприятно, но основно показва, че има нещо далеч по-неприятно, което се случва в невидимата вътрешност на политическото тяло.

ПАРЛАМЕНТАРЕН ХОРИЗОНТ 2020 

Свързвам този по-неприятен процес изобщо с днешната липса на грамотен, просветен и възвишен парламентаризъм у нас; със загубата на Народното събрание като тепих за най-жилав сблъсък между убеждения по съвест на истински народни представители – с цялото богатство и жизненост на изказа и мисълта, които биха били характерни за един такъв жилав сблъсък; с превръщането на Народното ни събрание в пасивен координационен пункт (ПКП) за заверка на закони, стратегии и политики – дотолкова досаден и автоматизиран във функциите си, че самият връх на изпълнителната власт намира за ненужно да присъства там телом, когато това е необходимо; със свеждането на службата на народното представителство и произтичащите от него висши държавни служби до служебни назначения по длъжностна характеристика; с превръщането по този начин на държавното управление в нещо, което по-скоро прилича на фирмено управление – с всички начини за назначаване и ръководство на персонала, които са характерни за една фирма, но не и за една държава; изобщо – със злокачественото възприемане на държавата като фирма, в която просто трябва да се „работи, работи, работи“.

ДЖИПКОКРАЦИЯ

Ако става въпрос за фирма по смисъла на предходното изречение, то най-вероятно тя би била строителна. Напоследък действително ми се струва, че живеем в своеобразен гигантски строителен Суперобект с технически Суперръководител, който Суперръководител обхожда строителните площадки – хока или хвали според случая, показва извършеното, съобщава за предстоящи планови дейности по Обекта. Съответно цялото държавно войнство сякаш се е трансформирало в множество строителни бригади: с бригадири начело и работници от високо, средно и ниско ниво под тях – кофражисти, бетонджии, асфалтаджии, общаци и пр. Разбира се, напълно възможно е в минали строителни сезони бригадирите и техните подопечни да са работили в друга строителна фирма, бивш конкурент на настоящата, възможно е дори да са се изказвали неласкаво за настоящата фирма. Това не е проблем, тъй като след смяна на работодателя, напълно естествено за тях е да разберат за новите порядки направо от кухнята на новата фирма и да променят из основи мнението си за нея. Възможно е някаква част от тях дори вече да си правят сметката за следващ строителен сезон, когато ще удари часът на нови строителни фирми – тогава историята на изказванията от настоящия сезон пак няма да има значение. В крайна сметка, всичко е въпрос на „работа, работа…“, на „доказан професионализъм“ в рамките на длъжностната характеристика към съответния момент и при съответния работодател. Така се прави във фирмите…

Доколкото естественият терен на техническия ръководител на Обекта е самият строителен обект и съответно МПС-то, с което той обхожда обширната му площ, „джипкокрацията“ е естествена форма на политическо управление в този случай. Указанията, похвалите или хокането, представянето на планове се осъществява неизменно около или направо от вътрешността на „(д)жипката“. В работен режим езикът е по-непосредствен – жаргонът, неформалният изказ са напълно в реда на нещата („И да внимаваш с тея камъни там!“, „Как е, наборе?… Здрав да си ми!“). На терен техникът е своеобразен върховен главнокомандващ и плува като риба във вода: когато не му хареса положеният асфалт, той може да разпореди преасфалтиране; доколкото той е Суперръководител, в правото си е да разпореди дори полагането на асфалт там, където такъв изобщо не е бил предвиждан – за всеобщо удивление на публиката, която си мисли, че подобни сложни неща стават след тромави обществени поръчки и съгласуване на правила и документация.

Общото благо, стремежът към което уж е характерен за добрите държавни устройства според един Учител от далечното минало, тук, както се полага, се е превърнало в строително благо. „Гледай, като масло е магистралата! Защо тука не дойдат да ми протестират?“, с право би запитал Супертехникът; той вижда, че фирмата работи, строителството върви по план и следователно повод за недоволство не може да има. Той със сигурност е искрен, не лицемерничи, той вярва, че щом строежът върви, то всичко върви, няма начин да не върви. (Кой се интересува от някакъв си „брекзид“?)

€-ФЍЛИЯ

Нека сега погледнем към информационните табели на Суперобекта; те неизменно указват, че различните строителни площадки разполагат с финансиране или съфинансиране от „Оперативна програма на ЕС…“, следват номера и дати. В този смисъл политиката на строителната фирма по дефиниция може да бъде само „€-филска“ – политика на естествена любов към захранващите фондови механизми като условие, без което не може. Докато обектите са обезпечени с нужното финансиране, техническият ръководител, бригадирите и работниците от строителните бригади в още по-малка степен са в състояние да допуснат, че някой може да недоволства; ако има такива гласове, не бива да им се обръща прекалено голямо внимание „заради от-го-вор-ност-та! Защото ще счупят държавата“, казва техникът, т.е. ще счупят фондозахранващите механизми като животуптящо сърце на €-филската политика.

Да се опитаме да си представим идеалния сценарий за бъдещето на една такава влюбена във фондозахранването държава-строителен обект; да си представим, че тя безупречно изпълни всичките си договори за финансиране, построи всички възможни съоръжения, създаде най-прекрасни условия за стопански подем и в някакъв момент постигне невиждани по-рано върхове на изобилието – до степен тази държава да се присъедини към клуба на „нетните донори“ на Европейския съюз. Какво би се случило с нея тогава?

В държава, в която идеята за „европейско развитие“ мандати наред е била приравнявана до черпене на еврофондови средства, обединена Европа не би имала никакво бъдеще от този момент нататък. Трудно биха се намерили доводи, които да убедят мнозинството от нейните граждани, че времето на получаването е изтекло, че е настъпило време за даване и че това на всичко отгоре е цената на бъдещия просперитет. €-фѝлията, парадоксално, е обречена да бъде родител на еврофобията, на тънките сметки, в които нетните плюсове и минуси изобщо се превръщат в доводи „за“ и „против“ Европа, а оттам – на неизбежното „чупене“ на Европа. Имахме забележителния шанс да проследим развоя на това фиаско през пролетта и лятото 2016 г. в Обединеното кралство. Скоро след това някои справедливо отбелязаха: „Ако си спомняте, един голям червен автобус обикаляше […] с едни огромни надписи как 300 милиона ли, 500 милиона ли паунда на месец [т.е. на седмица – бел. авт.] ние ще си върнем, ако излезем от ЕС. И целият дебат се свеждаше до това – вярно ли е, не е ли вярно; 300 ли са, 500 ли, 100 милиона ли са, и т.н. […] До това ли се свежда Европейският съюз? […] Счетоводство ли е това? Сметкаджийство ли е? […] Нека да се замислим за секунда: ако България един ден – дай Боже да стигнем тези дни – се превърне в нетен платец в европейския бюджет, забогатеем… И започнем ние като данъкоплатци да заплащаме за по-бедните европейски народи, за да могат те да се развият… Дали нашата подкрепа за ЕС би била същата като днес? Запитайте се. […] [З]ащо го има този Европейски съюз? Каква е европейската идея?“.

Трудно ще си отговорим на тези въпроси, докато живеем в държава-строителен обект, чието основание за съществуване са приходните потоци по еврофондова линия. Или по-скоро ще си отговорим лесно, но отговорът няма да ни хареса. В това отношение хората у нас, които сме съхранили у себе си някаква любов към идеалите на европейската политика, трябва да сме наясно: играта, в която ни разиграват, е с предизвестено печален край – гостоприемникът винаги се напуска след изчерпване на хранителния ресурс; крайна спирка по този маршрут: „Брекзид“.

ЕПИЛОГ

Накрай – един мисловен експеримент в частична връзка с всичко, казано дотук.

Представете си един ученик – един български ученик, – който се възползва от програма за училищен обмен и попада в час по гражданско образование например в някое френско или германско училище. Той и новите му съученици трябва да представят кратки разработки на тема: „Срещу какво протестираха моите съграждани тази година?“. Представете си, че този български ученик се подготви добре, с богати снимкови, видео- и аудиоматериали, и впрегне целия си талант, за да разкаже и покаже в най-фини подробности всичко, през което преминахме за последните месеци: шкафчета, чекмеджета, пистолет, гумена лодка, НСО, полиция, побоища, целувката за г-жа парламентарната председателка, нейната предистория (с превод, разбира се) и т.н., и т.н., и т.н.

А сега си представете погледите на учителите и на всички останали ученици в групата…

Загриза ли ви нещо отвътре? Ако да, то значи сме от една порода. Нито едно българско дете не заслужава да го гледат с такива очи. #GamOver

02 октомври 2019

Мрачни фантазии или действителност

ДБ:

Политиката на Министерството на образованието в средното училище е настоятелна: STEM образованието [1] срещу studia humanitatis [2]. До какво може да доведе това противопоставяне, когато става дума за личности, които все още са в процес на изграждане?

МО:

Понеже неотдавна влязохме в новата учебна година, ще ми се да започна с оптимистичен отговор на въпроса. Ако става дума не за противопоставяне, а за насърчаване на образованието в областта на т.нар. STEM, не за сметка за това в хуманитарната и социалната сфери, то тази политика би могла да даде добър резултат и да спомогне за израстването на повече млади бъдещи професионалисти, от каквито имаме и ще имаме все по-голяма нужда.

В рамките на един песимистичен сценарий, от друга страна, въпросната политика действително би могла да се разглежда като противопоставяне. Смятам, че това няма да доведе до нещо добро по няколко причини. Най-напред, вдъхновяването на един бъдещ млад професионалист не може да се случи по изкуствен път – чрез задаване на външен, изкуствен приоритет на STEM образователни центрове за сметка на такива в хуманитарната сфера. В идеалния случай би следвало да се радваме на еднакво благосклонна среда и в двете направления, в която среда, на свой ред, децата да се вдъхновяват и развиват свободно. (Казвам това с голяма доза сантимент към собствените си ученически години, в които начинаещите математици и хуманитари имахме прекрасен избор от места, в които да се обучаваме и да израстваме.) На второ място, трябва да се помни, че в хуманитарната и социалната сфера (както и в сферата на изкуствата!) ние имаме изключителни постижения, дори частичната загуба на които би била същинско престъпление. Никога няма да се уморя да преразказвам една показателна случка отпреди повече от десет години, когато имах шанса да прекарам една фантастична година в Оксфордския университет. Когато за първи път влязох в кабинета на вицепровоста на моя колеж-домакин, проф. Дейвид Чарлз, той ме поздрави и попита: „В София имате добра класическа гимназия, нея ли сте завършили?“. Това беше буквално първият въпрос на първата ни среща и смятам, че той е добро свидетелство за богатствата, които имаме у нас, част от които сме загубили или сме на път да загубим, но съхраняването и умножаването на които е наш дълг. На трето място, боя се, че фаворизирането на STEM образованието води (поне отчасти и според мен) до нещо крайно несимпатично: до свеждане на образованието само до професионален вход, до „трейнинг“ за бъдеща работа, единствено до занаят за прехрана и стопански просперитет.

ДБ:

Знаем, че смисълът на studia humanitatis е бил не в овладяването на професия, а в това да направиш себе си по-добър човек. Защо е нужно изобщо развитието на технологично-инженерното начало да изключва изследването на човешката същност?

МО:

Ами там е работата, че това изобщо не е нужно. В технологичния свят също работят хора и ако тези хора са добри хора, то и технологичният свят ще бъде по-добър свят. Следният пример е може би твърде елементарен, но защо пък не: струва ми се, че именно поради това значението на т.нар. soft skills в съвременната професионална и бизнес култура нараства толкова осезаемо.

ДБ:

Славейков-син учи в Германия. Пословичен е спорът му с Вазов за българското: възрожденските пориви у Вазов не са съвсем съвместими с желанието на Пенчо Славейков да открие човека у българина. Разделено ли е обществото ни днес от каузата „родолюбие“?

МО:

От каузата – надявам се не, но от различните разбирания за тази кауза – определено да (а вероятно подобен е случаят и с Вазов и Славейков). Затова според мен е редно най-напред да определим точно смисъла, който влагаме в думата „родолюбие“. Ако то например се свежда до някаква форма на бранничество или различни форми на фобия от чужди работи, то аз никога не бих могъл да смятам себе си за „родолюбец“. Не смятам, че родолюбието може да се преживява агресивно – напротив, убеден съм, че ключовият елемент в тази сложна дума е вторият – „любов“; а това означава: любов към живота на собственото жизнено и културно място на човека, но и любов към отварянето и дружелюбното съжителство на това жизнено и културно място в цялостната екосистема на многобройни други такива жизнени и културни места.

ДБ:

Споделих с вас, че присъствах на ученическа конференция, на която мoмче на петнадесет години разви тезата пред учители по философия и история от цялата страна, че в по-горни класове „черничките“ трябва да се отделят, за да не им се подиграва никой. Ужасих се от липсата на реакция от страна на възрастните, на журито. Това някаква диагноза ли е, доц. Осиковски?

МО:

Най-напред – историята е ужасна и ми беше трудно да повярвам, че е действителна, когато я чух за първи път. Мисля, че в случая става въпрос за някаква невероятно погрешна форма на нова „алтернативна“ политическа коректност, за някакво мълчаливо съгласие по това, че такива тези могат и е редно в някаква степен да бъдат приети, особено предвид софистиката на предпоставките. С други думи: живеем в един момент от историята (надявам се, съвсем краткотраен), в който е по-нормално, „по-окей“ да се изговарят подобни неща, отколкото техните противоположности. Боя се, че лекарството тук не е насилствена регулация за вкарване на политическа коректност от „конвенционален“ тип – такава би генерирала само обратен ефект, без да доведе до желания резултат; горчивият опит в това отношение у нас и в чужбина е предостатъчен. Лекарството може да бъде единствено „саморегулативен“ продукт на моралното чувство и личното преживяване на израстващия млад човек; а може би тъкмо развиването и обогатяването на хуманитарното образование сочи един възможен път към добива на това лекарство.

ДБ:

Прочетох статиите ви за капаните на рейтинговите системи във висшето ни образование[3]. Неволно си спомних за старобългарските книжовници и борбата им с „триезичната догма“. Желанието да се пише и да се „гради“ на свой език е било винаги актуално. В случая бяхте ли разбран от колегите си? 

МО:

И да, и не – при това както от съгласните, така и от несъгласните с развитата гледна точка. По отношение на първите: мнозина като че ли останаха с впечатлението, че се започва борба за завръщане към лесния начин на университетски живот, познат от предходното десетилетие – десетилетие и половина, а това е ужасно далече от истината. Що се отнася до несъгласните, то мнозина от тях се опитаха да представят всичко като някаква форма на „академичен патриотизъм“ (в негативния смисъл на думата), дори на „бранничество“, на безпросветен „провинциализъм“. Използвам случая да припомня, че първоначалната идея всъщност беше много проста: в определени научни области, най-вече в сферите на хуманитаристиката и социалните изследвания, голяма част от научната продукция е българоезична и рейтинговите системи и механизмите за наблюдение и оценка на научноизследователската дейност трябва да намерят начин да вземат предвид тази научна продукция; в голяма част от случаите в момента това просто е невъзможно (особено що се отнася например до академичните преводи, един толкова автентичен двигател в историята на българската просвета).

При всички случаи бях приятно изненадан от реакцията на част от екипа на Министерството на образованието и науката. В рамките на една работна група в по-широк формат ние вече проведохме поредица от срещи, срещнахме гледните си точки, обсъдихме и продължаваме да обсъждаме различни варианти. Смятам и се надявам, че в близко време ще бъдат предприети ползотворни действия по голяма част от нещата, за които се писа.

ДБ:

Излизат непрекъснато материали за човека на бъдещето, за владенията на технологичното, за новите професии и старите версии човеци, които при създадените обстоятелства нямало да има какво да работят. Учителите и те били много износени… Стремежът е към предначертано утре с изумително нови хора, които се усъвършенстват до края на живота си. Художествената литература от време оно вплита подобни сюжети, често иронично, в своя разказ за света. Какво „мисли“ философията? 

МО:

Наскоро успях да се сдобия с една библиографска рядкост – едно поетично роптание срещу книгопечатането на венецианския монах и копист Филипо де Страта от 1470-те, изпратено до дожа Николо Марчело; казано накратко, авторът недоволства от новата технология, явно осъзнава, че професията му ще изчезне в близко бъдеще, и предвижда мрачни времена на масово оглупяване и безграничен разврат. Това е само едно от многобройните свидетелства за мрачните погледи, които хората толкова често обичат да хвърлят към технологичното бъдеще. Вероятно пак в подобен ключ мнозина биха подходили към отговора на въпроса горе. Да се надяваме все пак, че както в случая на монаха Филипо, така и в нашия случай дистопичните крайности ще останат по-близо до мрачните фантазии, отколкото до действителността.

---

[1] Природни, инженерни, математически науки и технологии.

[2] Разпространено през XV век понятие, което е обозначавало група от пет науки и изкуства: граматика, поезия, реторика, история и етика.

[3] „Рейтингов геноцид срещу заплащане“„Още за „рейтинговия геноцид“ – чуждестранният опит.

06 май 2019

Рейтингов геноцид (2): чрез публикуване към индексонадой -- чуждестранният опит

(Капитал, 30 март 2019 г.)

В „Рейтингов геноцид срещу заплащане“ по-миналата седмица представих някои лични възражения срещу ежегодните абонаменти, заплащани от МОН към компаниите Elsevier и Clarivate Analytics; възразих и срещу ограничаването на критериите за оценка на научната дейност на българските университети до библиометрични показатели на системите Scopus и Web of Science. В настоящото продължение бих желал да разгледам международния опит в тази насока и да направя някои допълнения.

Абонаменти: Бъркли, другите и България

Нека започна с обещаните подробности за Калифорнийския университет. На 28 февруари тази година преговорите между Елзевир и Бъркли са прекратени, а заедно с тях – и подновяването на многомилионния договор за достъп до съответните информационни продукти. Между вижданията на двете преговарящи страни възниква непреодолимо разминаване: от Бъркли настояват за отворен достъп до всички свои материали, включени в базите на Елзевир, и са готови да компенсират издателството със заплащане на по-високи публикационни такси (за тях ще стане дума по-нататък). Най-доброто предложение на Елзевир по тези условия е заплащане на допълнителни $30 млн. в рамките на нов тригодишен договор; преценката на университетския екип е, че тази цена е твърде висока и не може да се заплати.

Бъркли е първият американски университет, който се решава на такива крайни действия, но изключително интересни новини от последните дни подсказват, че няма да е последният. В Европа „Elsevier-free“ зоните са доста повече: най-много са в Германия („лигата на 200-те“, сред които гиганти като Хайделбергския университет „Рупрехт Карл“, Мюнхенския „Лудвиг Максимилиан“, Баварската и Берлинската държавни библиотеки, Научното общество „Макс Планк“), в Швеция, а съвсем отскоро – и в Норвегия; разраства се и глобалната инициатива „The Cost of Knowledge. Параметрите на ситуацията винаги са сходни: научните общности

желаят отворен достъп до публикациите си; компенсациите, които изисква Елзевир, винаги са твърде високи; договорите се прекратяват. Според Джефри Мейсън, ръководител на университетската библиотека в Бъркли, става въпрос за глобална тенденция: достъпът до научноизследователска продукция следва да бъде отворен, а издателите-гиганти рано или късно ще се съобразят с това; компании като Елзевир просто не са узрели за промяната.

На този фон българската ситуация изглежда тъжна и смешна едновременно: докато академични „звездни разрушители“ с финансовата мощ на Бъркли (бюджет $2.8 млрд. за 2018 г.) намират офертите на Елзевир за необосновано високи и ги отхвърлят, то МОН (бюджет за всички държавни университети 2018: 415 млн. лв./ок. $240 млн. – повече от 10 пъти по-малък от този на Бъркли) обявява многомилионна обществена поръчка и вероятно... дори намира условията за „финансово благоприятни“.

Специално у нас към това може да се посочи и допълнителен проблем, свързан с публикационните такси. Става въпрос за сума, която се дължи при желание на автора да публикува с отворен достъп, която компенсира загубите издателството от пропуснатите продажби на материала. По официалната ценова листа на Елзевир, тези такси варират между $150 и $5,000. Както може да се предвиди, интересът на българските автори е да публикуват с отворен достъп: това подсигурява по-голяма видимост на публикациите, оттам – по-високо обращение и, евентуално, цитируемост. Ето защо по правило ни се налага да публикуваме със заплащане на такси (въпреки риска от приемане на некачествени публикации поради финансов интерес на издателя). Възможно е съответният български университет или институт да не разполага с бюджет за пълно или дори частично покриване на публикационната такса. С други думи, става въпрос за шокираща бюджетна асиметрия: вместо ограничените милиони на МОН да се насочат (например) към университетските автономии и да се използват за публикационни разходи (такси, превод, езикова редакция и т.н.), те буквално се „харчосват“ за национален достъп до наукометрични бази данни, които сетне се използват за пасивно следене на съответния индекс и брой индексирани публикации.

Мнозина (справедливо) ще отбележат, че в разходите от близо 8 милиона годишно е включен достъп до качествена пълнотекстова база данни – Science Direct. Тук мога да възразя само със следното (лично) мнение: тази пълнотекстова база не е еднакво полезна за различните изследователски области; за някои тя даже е почти безполезна (право и история например). Но дори да не беше така, поначало не е добра идея потреблението на такива продукти да бъде свеждано до полуфабриката на „ол-инклузив пакет“, спуснат към всички научни центрове в България. Могат да се комбинират различни варианти, скроени по специфичните потребности на различните области – вместо унифициран „национален абонамент“ за едно и също, може да се помисли за множество различни „институционални абонаменти“, ако щете дори за автономни pay-per-view бюджети; нужно е просто въображение и адекватен изследователски нюх. Това е дълга тема, но на първо четене съм напълно убеден, че разходите ще бъдат оптимизирани и, по-важно, действително всичко, за което се плати, ще бъде ползвано. Какъв наистина е смисълът от заплащане на пълен достъп до медицинския раздел на Science Direct, да речем, в един технически университет?

Всичко това, струва ми се, свидетелства достатъчно добре за необходимостта от пълно преосмисляне на луксозната политика по заплащане на национални абонаменти (както за наукометрични, така и за пълнотекстови бази данни), без предварително да са изяснени точните параметри на ползата от всяка една похарчена стотинка, както писах миналата седмица. Не преувеличавам със „стотинката“: не сме достатъчно богати, за да можем да си позволим ненужни разходи – били те и минимални.

Увеличаване на индексонадоя: задача №1?

И все пак казаното дотук засяга само абонаментите; какво може да се допълни към основната страна на проблема – редуцирането на критериите за оценка на научната дейност до показатели на Scopus и Web of Science, което също се опитах да оспоря миналата седмица? Мнозина (отново справедливо) ще възразят: та това са най-пълните и най-добре разработени науко-/библиометрични бази данни, как бихме могли дори да си помислим да оценяваме наука без тях?

Първо, уточнявам: нито за миг не би ми хрумнало да отричам някой от тези два инструмента. Аз така или иначе ги ползвам, а от време на време даже излиза и по някой друг цитат; данните не са напълно безинтересни – в моя случай например наскоро се оказа, че неиндексираните ми публикации имат по-висока цитируемост от индексираните (храна за размисъл по въпроса доколко „индексирано“ = „по-видимо/цитирано“). Отричам само отричането на многобройните възможни алтернативи – и най-вече на възможността за включване на българоезична продукция в критериите на документи като ПМС № 64 и РСВУ. Горещо се надявам, че тази (помоему балансирана) позиция е била ясно изразена в текста ми от миналата седмица.

Второ, малко любопитни подробности: докато българската практика (методология на РСВУ, оттам – разнообразните правилници и наредби, които загребват числа от нея) е оразмерена в почти пълно подчинение на показатели по Scopus/Web of Scienceдо степен на комично израждане на научното творчество в „индексонадой“ – то чуждестранният подход е съвършено различен. Чудесен (и съвсем не единствен) пример в това отношение е британската Research Excellence Framework – аналог на българската РСВУ, но ограничен до оценка за научната дейност на университетите в Обединеното кралство. И тук, както в нашенската РСВУ, се отчитат цитати и публикации (редом с много други неща); но забележете как елегантно и добронамерено REF определя водещите индикатори „Публикации“ и „Цитируемост“:
Публикации: оценката на научната продукция няма да бъде съобразявана с импакт факторите или йерархията на изданията. Нито един научен продукт няма да бъде привилегирован или ощетяван въз основа на издателя (параграф 207).
Цитируемост: Където е възможно и удачно, цитируемостта ще се използва като индикатор за академичната значимост на научния продукт. Това ще бъде само един елемент при определяне на качеството на продукта и няма да се използва като водещ инструмент за оценяване (параграф 274/a).
Липсата на данни за цитируемост няма да се смята за показател за липса на академична значимост (параграф 274/b).
Ще се има предвид, че данни за цитируемост не винаги са налични, че нивата на цитируемост са различни за различните дисциплини, че те изобщо могат да бъдат неблагонадежден фактор в определени случаи и при езици, различни от английски (параграф 274/c).
За оценката ще бъдат използвани единствено данни, предоставени от екипа на REF, и няма да се ползват никакви други източници на библиометричен анализ, особено що се отнася до импакт фактори и други рейтингови показатели при научната периодика (параграф 274/d).
Трябваше да мобилизирам личните си контакти в Оксфордския университет, за да разбера от първа ръка как работи тази система, и ето какво се оказа: на всеки пет години до пет публикации на всеки преподавател се оценяват за „качество“ и „влияние“; това става чрез задълбочено преглеждане на материалите от самите оценители, а не чрез проследяване на външна метрика; показателите, по които се формира оценката, се определят единствено от REF и в определени случаи са неприятни, но „не дотолкова, колкото при вас“; ключова особеност е, че прилагането на еднакви критерии за оценяване на различни научни полета е недопустимо. Аналогичен отговор получих и от колеги в Хелзинкския университет, където също отправих запитване, а през идните дни ще проуча положението в поне два знакови германски университета.

За сравнение – ето (дословно) какъв е „дружелюбният“ подход в нашенската РСВУ (стр. 31 от документа – запазвам автентичните преводни варианти на българската и английската фрази в цитирания документ, както и пунктуацията; оставам на разположение за безплатна преводаческа, редакторска и коректорска помощ на екипа на МОН/РСВУ, ако преценят, че се нуждаят от такава):
Индикатор „Статии в научни списания (Scopus)”. Индикаторът показва броя публикации в реферирани научни списания („article in journal“) според международната база данни Scopus. Броят публикации е един от възможните косвени индикатори за обема на научната продукция. В неприложните дисциплини публикуването е основен продукт – “Publish or perish.” („Публикувай или изчезни.”), както казва една крилата фраза в англоезичния академичен фолклор. Изискването публикациите да са направени в реферирани списания пък представлява гаранция за покриване на минимални академични стандарти за качество на продукцията.

Горният цитат се отнася само до един от индикаторите на РСВУ. Когато към него се прибавят и останалите (индекс на цитируемост на висшето училище, индекс по научна област, среден брой цитирания на документ, среден брой на студент и т.н., и т.н. – всичко това веднъж за Scopus, втори път – за Web of Science) и когато българската класификация на професионални направления се размеси с класификациите по области на двете бази данни, кашата става толкова пълна и неразгадаема, че се чудя в каква степен данните, публикувани от РСВУ всяка година, изобщо имат нещо общо с обективната истина.

(Може би поради тази причина докладът в подкрепа на научните изследвания и иновации в България към програма „Хоризонт 2020“ от 18 юни 2018 г. дава категорична препоръка за изваждане на „импакт факторите“ и „h-индексите“ от методиките за оценка на научната дейност; препоръчва се също и удължаване на „изключително необичайния и проблематичен“ едногодишен период, в рамките на които се оценява научната дейност, до 3+ години, каквато е международната практика – вж. стр. 18 на документа.)

И така, ето два дълбоко различни подхода: един, създаден, за да насърчава търсенето и намирането на качество в многообразните му гъвкави форми; и втори, създаден, за да го игнорира или унищожава винаги, когато то не може да бъде заверено в числовата матрица на съответния индекс/импакт фактор. Толкова по въпроса доколко е възможно да се оценява научната дейност без луксозни външни библиометрични показатели: академични гиганти като Обединеното кралство могат; у нас не могат. Ако последните бъдат попитани защо, нищо чудно да кажат: „Тука е така! Да сте възразявали навремето“, ще хлопнат прозорчето и ще завъртят райбера. Като се замисля, има логика – как иначе университетите ще се „научат да работят с по-малко студенти“ (по възможност, разбира се, за сметка на социалните и хуманитарните области)?

Епилог

Съвсем накрая искам да направя две изрични уговорки.

Първо, умолявам всички познати и непознати колеги да имат предвид, че задачата, с която се захващам, не е свързана с борба срещу чуждоезична научна продукция, нито с борба срещу употребата на информационни бази данни. Ни най-малко – по стечение на обстоятелствата самият аз пиша с най-голямо удоволствие и старание на английски език, никога не ползвам преводачи (но винаги публикувам с редактор, на когото заплащам, ако се налага, от джоба си). Също така, както отбелязах по-горе в текста, ползвам бази данни в личната си изследователска работа – дори тези на Elsevier и Clarivate Analytics (макар и много рядко). Намирам за нетърпимо обаче това, че българоезичната продукция е изтласкана в положение на пълен аутсайдер в методиката на РСВУ и оттам – във всички нормативни документи, които черпят данни от нея; смятам, че сумите за национални абонаменти са бюджетно безумие. Съвършено сигурен съм, че и на двете неща трябва и ще бъде сложен край. Чудесен пример, от който може да се тръгне по тази линия, е Наредбата за финансиране на научната дейност в университетите, приета с ПМС № 233 от 10 септември 2016 г. (Но и тук, колеги, остава въпросът: какво правим с преводите? Едно българско издание на Еврипид, в което са вградени години къртовски труд, наукометрична нула ли е?)

Второ, част от реакциите срещу статията от миналата седмица разкриха грозна картина на колеги от природните области, които се карат с хуманитари и социални учени почти до степен на първична омраза. В обертоновете на лекокрили обвинения в „национализъм“ (?!) и забележки, че „те трябва да се научат да пишат на английски“, всъщност могат да се усетят дълбоките корени на едно убеждение, че у нас всеки, който пише на родния си език, е виновен (в цитиране/публикуване по приятелска линия и т.н.) до доказване на противното. Това не е просто антиджентълменски начин на спорене – това е най-обикновено нахалство. Вероятно в един въображаем български вариант на „Теория за големия взрив“ подобни караници биха били ужасно смешни. Но когато са сериозни, от тях остава само грозна надменност, професионално скъперничество, невероятен провинциализъм и, прощавайте, форумна простащина. Най-любезно каня всички да си припомнят колко неизменно чуждо е било всичко това на нашите общи предци от школите на Елада, както и на първите европейски университетски магистри столетия по-късно: много от тях действително са успявали по удивителен начин да бъдат математици, хуманитари, природни и социални учени едновременно. Точно споменът за тази стародавна задруга, струва ми се, потайно оживява всеки път, когато запеем тържествено: „Vivat academia!“.

Vivat igitur.