Блогът на Мартин Осиковски

20 март 2017

Класациите не са всичко

Наскоро си направих един малък експеримент: пуснах на български студенти видео лекции от престижно бизнес училище на голям американски университет. Изгледахме, обсъдихме и разучихме, каквото разучихме. След като приключихме, помолих ги да направят честно сравнение между видяното в показаните лекции и това, което получават ежедневно в собствените си университети в България. Различните отговори, които получих, могат да се обобщят така: в общи линии, всичко зависи от конкретния преподавател, но горе-долу... качеството е сходно.

Моля?! Нима е възможно да се каже нещо подобно, когато се сравняват университет в световния топ 10 и такъв от дъното на световния топ 500, 1000 или 1500? Ами да, оказва се, че е възможно, защото, след повторно запитване, колегите потвърдиха преценката си: горе-долу, нещата са... съпоставими.

Ето затова поначало не обичам класациите - отвъд огромната числова разлика между първото и стотното или хилядното място понякога се крие не чак толкова голяма качествена разлика; не винаги е така, но понякога определено е така. И нещо по-лошо: веднъж разпределен по група на дъното на класацията Х, някой член на тази група може да си стои сплескан там, защото няма сила, която да го измъкне от центрострмителните сили на това дъно; и обратно: разпределен в горния край на същата класация, пак по групова принадлежност, друг пък може да получи някаква инерция за успех, която в действителност е незаслужена.

Не отричам напълно класациите - от тях има някакъв смисъл, - но понякога съм безкрайно озадачен от прецизните числови изражения на техния финален резултат, обтегнат в дълга редица. За да бъдеш "първи" в тази редица, задължително трябва да има втори - първото място живее от заднината на второто, без нея първо място няма да има; за да не бъдеш "последен" в същата числова редица - задължително някой друг трябва да стане последен, от унижението на неговото последно място се ражда задоволството на предходните. "Според еди-коя си класация ние сме най-бедните в рамките на еди-коя си общност" - тази задача има лесно и тъжно решение: в момента, в който някой друг, близък или далечен наш съсед в рамките на нашата общност, възседне мястото на "най-беден", ние вече няма да сме "най" по този показател в рамките на класацията. Ако има класация по даден показател, значи, няма как всички класирани да са "добре" по този показател - ще има такива, които са "добре", но само защото има други, които са "по-зле" от тях, и, разбира се, трети, които са "най-зле". 

Ето, чета сега за някакъв "индекс на щастието": мястото ни е 105-то, били сме между Египет и Сиера Леоне (или нещо от сорта). Медиите все още не са ни го съобщили надлежно, но скоро и това ще се случи, та да ги изпреваря - в следните държави "хората са по-щастливи от нас":

  • Никарагуа (43 място)
  • Молдова (55)
  • Туркменистан (59)
  • Казахстан (60)
  • Либия (68)
  • Косово (78)
  • Пакистан (80)
  • Венецуела (82)
  • Сомалия (93)
  • Виетнам (94)
  • Нигерия (95)
  • Монголия (100)
За обективната стойност на подобни подредби всеки може сам да си направи прилична субективна сметка. Моят основен извод е друг: човек не бива да се притеснява; дори за секунда-две да се е чувствал щастлив, няма проблем, все отнякъде ще изникне подходяща класация, която да го сплеска там, където му е мястото, че даже и по-надолу, отколкото някога си е помислял. Сплескващата сила на класацията нататък не ще позволи изпитването на радост и удовлетворение от постигнатото - ще има само неудовлетворение и печал от непостигнатото, което другаде и други (и то кои други!) са успели да постигнат...

А иначе, в един въображаем идеален свят, мисля си, може би има и нормални класации, в които триумфът на горните места не черпи сили от унижението на долните. Мечтая си например за ден, в който животът на хората ще се оценява в рамките на 4-5 категории, например "отличен, добър, задоволителен, лош"; така всички ще могат да се стремят да попаднат в първата категория, без да има нужда да изтласкват никого във втората, третата или четвъртата. Със "световните индекси" на какво да е нещата винаги ще бъдат различни: там, за да има първи, някой трябва да е втори; за да не бъдеш последен, някой друг задължително трябва да е.

Тъжна работа, която в общи линии пречи на щастието. Педагозите отдавна са го разбрали и затова в детските градини учителките (слава Богу!) нямат навика да подреждат дечицата в редици и да им казват: "Ето, ти си най-добър, той е втори, тя е трета" и така, докато стигнат до последното нещастно дете, което, дори да не е нещастно, тутакси ще се разплаче, щом разбере, че е "най-зле!". Е, ние, разбира се, не сме деца, пък и в училище става различно; за след това - да не говорим. Действително тъжна работа...