Блогът на Мартин Осиковски

30 септември 2008

Харвард срещу България


Редовите новинарски портали са лаконични по темата за лекцията на Сергей Станишев от завчера. Някои все пак помпозно отбелязват, че Станишев е "първият действащ български премиер, изнесъл лекция в Хравардския университет".

Ето обаче как се изказва значително по-достоверният в случая Harvard Crimson (материалът не се препоръчва за лица, страдащи от остър интелектуален дефицит, т.е. прекалено чувствителни по обширната тема за "антибългарските кампании"):
Bulgaria’s Role Key, PM Says [key role? б.м., М.В.]

(Michal Labik, The Harvard Crimson)

Bulgarian Prime Minister Sergei Stanishev stressed the importance of his country in stabilizing the surrounding regions and shaping Europe’s new energy policy in a speech at the Harvard Kennedy School last night.

During the lecture, entitled “Bulgaria as a Stabilizing Factor in Southeast Europe and the Black Sea Region,” Stanishev called for regional cooperation and further Euro-Atlantic integration in ensuring the stability of the two regions.

He highlighted Bulgaria’s role in transporting natural gas through two new proposed pipelines, Nabucco and South Stream, and also proposed an increased focus on nuclear energy.

Stanishev said he was proud with the progress his country has made over the last decade and that he vowed to continue this trend in the future.

“I’m very glad as a Bulgarian,” Stanishev said. “In recent years there’s been a real change in our region.”

However, some members of the audience said they weren’t as optimistic about Bulgaria’s current status during the speech’s question and answer portion.

“If there is no free speech, are you to be trusted that Bulgaria is a democracy?” asked one Northeastern student, who came to the lecture with a sign saying “Meet PM of the most corrupt EU country.” Transparency International—an organization that monitors corruption—globally ranks Bulgaria 72nd, below all other countries in the European Union.

Stanishev responded by citing the overall improvements in Bulgarian society, including its three-party coalition and its rapid increase in foreign direct investment.

“I think he answered the questions reasonably. I thought he was a very practical and intelligent guy who does a great job,” said Nnamdi D. Okike, a student at both the Harvard Business School and Law School.

However, Vessela Hristova, a teaching fellow in the government Department who is from Bulgaria, said she thought otherwise.

“It was his usual propaganda,” she said. “A lot of people are not really specialists in the region, so it flies if he spins questions around.”

“How can he be here and rave about how great the conditions are if the Bulgarian students don’t want to return back?” asked another Bulgarian, Rositsa P. Atanasova from the Divinity School. “They don’t think there’s anything for them to do there, the conditions aren’t ripe enough,” she said.

Bulgaria ranks fifth among foreign countries in the number of students it sends to Harvard.

Stanishev came to Cambridge for two days after spending four days in New York, where he took part in the 63rd session of the UN General Assembly.

The event was sponsored by the Kennedy School’s Kokkalis Program on Southeastern and East-Central Europe and co-sponsored by the Minda de Gunzburg Center for European Studies.

24 септември 2008

II РПУ, гр. София

Започна сезонът за брулене на орехи!

София, ж.к. "Дианабад", 24.09.2008 г.: с камъни и дръвье, съседите ми вече се отдадоха на традиционното есенно набрулване на орехи в междублоковите пространства:

Една неделя в Оксфорд

23 септември 2008

Мамин Гоце! "Обогатявал се" бил календарът...

Аз лично ще запомня вчерашния ден със следното:

1) Някаква си глътна езика и за малко да умре live (!) по Нова телевизия.

2) Елена Йончева пое по пътя на танцуваща звезда, пак live, по bTV. (Все още не успявам да разбера, кое собствено й е звездата на Йончева--това, че всеотдайно служи за параван на половинката си или това, че преди десетина години беше относително известна журналистка.)

3) Известен редактор на българска електронна медия (със сигурност по-известен от гореспоменатата Йончева) постъпи в болница с опасност за живота вследствие на жесток побой.

А пък когато вчера някаква студентка от Велико Търново попитала Гоце защо в България нямало "повече такива празници като вчерашния", той отговорил: 
Българският празничен календар се обогатява много активно и все по-аргументирано. Много важно е да умеем да изживяваме празниците си истински и в делниците да работим истински. В годините на прехода нещата си дойдоха на мястото.

22 септември 2008

Сто години независимост

Радвай се, българино, и празнувай: вече си независим--цели сто години.

Гордей се и чети: защото не само си независим от век, ами и обитаваш земи с осемвековна история. Гордей се, наистина: сто години независимост, осем хиляди години история!

Докато се гордееш, не забравяй да се забавляваш: първо, една жена ще си глътне езика--и аха, почти ще се гътне!--съвсем на живо по телевизора (специална поръчка за твоята "празнична" вечер); после половинката на модерния предстедател на комитета по честването на твоя празник (онзи, дето те уверява, че си много напред с материала, нищо, че "разбира се, имаме още проблеми да разрешаваме") ще започне да става, пак на живо по телевизора, танцуваща звезда.

Радвай се, значи, гордей се и се забавлявай. 

А най-вече се забавлявай със следния си уникален дар: да се осираш. 

Изпълнен с гордост, независимо.

12 септември 2008

"www.bolkanwar.com"

Преди известно време си дадох труд да покажа колко горотескно изглежда версията на "английски" език на сайта на столична община.

Днес по случайност попаднах на официалния сайт, посветен на 95-годишнината от Балканските войни. Този сайт няма английска версия. Единственото нещо на английски език в него е уеб-адресът. Ето го:


Ако ще се придържаме към правилата на звукоподражателния правопис, предлагам на авторите на сайта направо да го пререгистрират на www.bolkanwors.com. :) Честно казано обаче, сайтът ми допадна. Особено като се има предвид, че вече бях хвърлил едно око на святкащите в червено лъвски очи и някакви репродукции на учебници по история за десети клас на nezavisimost.eu.

11 септември 2008

Първанов и Chrome

Голям майтап: при изписване на първите няколко букви от името му, Гугъл най-напред ме насочват към Първа инвестиционна банка:


Още една буква и търсачката се досеща, че явно става дума за Гоце:


При пълно изписване на името обаче, най-вероятната комбинация--поне според Гугъл--се оказва следната:

In memoriam

Днес се навършват 30 години от фактическото "неутрализиране" на Георги Марков.

В този архивен запис той говори за любимата си музика, както и за това, което го е накарало да напусне България.

05 септември 2008

Димитров, Живков, Хайтов... А Марков?

В Дневник вече започнаха да излизат любопитни откъси от последната работа на Христо Христов. Освен другото, те дават добър повод да се удивим от това, че в България--както отбелязва един от коментаторите тук--има паметници на Живков и Хайтов и дори се честват разни годишнини от живота и делото на Георги Димитров (!).

Струва ми се обаче, че четенето на Задочните репортажи е изключително полезно занимание: прекрасно лекарство срещу патологичния ретроспективен оптимизъм (нека това бъде допълнение към моята класификация на оптимистичните типове!) на онези, които толкова искрено се радват на гореспоменатите паметници и годишнини (вж. например тук).

Да започнем с Георги Димитров (из Задочните репортажи, благодарение на chitanka.info):

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

[...]

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.
„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.
„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.
„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:
„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“
Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.