#JeSuisУНСС

Следват изображения от две съвсем пресни дописки в две водещи български медии:

Mutatis mutandis, ето една скромна поредица от измислени заглавия, които следват същата логика:

• Ром/циганин преби българин в центъра на София: докъде ще ни докара толерантността?
• Швед/руснак/германец преби хотелиер в Албена: докъде ще ни докара наглостта на чуждестранните туристи?
• Атентатът в Париж и тъжната истина за нулевото бъдеще на умираща Европа
• Сириец налита на бой на „Лъвов мост“: тъжната истина за бежанците у нас
• Bulgarian, 22, abuses the NHS, has no job: The sad truth about EU’s poorest nation (=Българин на 22 г. злоупотребява със здравната каса, безработен е: тъжната истина за най-бедния народ в ЕС)
• Bulgare, 23, attackiert eine Münchnerin im U-Bahnhof: die traurige Wahrheit über die Bulgaren in Deutschland (=Българин на 23 г. атакува мюнхенчанка в метростанция: тъжната истина за българите в Германия)

Измислените от мен примери не са съвсем наред, нали? И няма как да са – кръвожадната бухалка на обобщенията никога не води до нищо вярно, а и до нищо добро.

Проблемът е, че, след озъбването на тази кръвожадна бухалка, много неща безвъзвратно губят значение. Да вземем примера с УНСС – моя професионален дом, където работя от есента на 2011 г.: цялата ми автобиография например вече няма значение – нищо, че часове наред съм си играл да описвам какво и кога съм правил в общо шест европейски университета (два от тях – в световния топ 50, 1 – в топ 5); колко езика ползвам (=8), от/на колко превеждам (=3) и на колко мога да преподавам (принципно 2, но ако се понапъна, май мога и на 3); какво, къде и кога съм публикувал с/без двойни слепи рецензии, колко пъти са ме цитирали (непознати чуждестранни колеги, разбира се). Тъй или иначе, академичният ми профил е достатъчно публичен и същевременно загубил значение: аз съм част от „тъжната истина за българското образование“; аз съм част от саморазбиращия се отговор на замисления реторичен въпрос: „Накъде отива българското образование?“. (Така били казали по телевизора вчера сутринта, всички са го чули...)

Je suis…

Колегите, с които съм работил през последните няколко години, също нямат значение. И, все пак, само за протокола, бих искал да отбележа, че те са най-добрите професионалисти, които познавам и с които за последните няколко години заедно изградихме най-доброто място (по моя скромна преценка) за обучение в сферата на медиите и журналистиката в България. Впрочем мисля, че ние сме и единствените в тази страна, които поддържат каналите си в социалните медии (4 бр.) и уебсайта си (1 бр.) практически 24/7. Но ние нямаме значение – в качеството си на части от гореспоменатата „тъжна истина“, от отговора на гореспоменатия дълбокомислен реторичен въпрос. Кой изобщо се интересува от някакви си поддръжки на канали и уебсайтове 24/7, щом като е налице „ГРАНДИОЗЕН СКАНДАЛ“, който най-сетне разкри „ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ“?!

Nous sommes…

Любопитен факт: емигрантската логика ми е чужда, никога не съм искал да напускам България. (Грешка?) Вярно, успях да се образовам отчасти в чужбина, но с единствената цел да се върна тук и да допринеса у нас с всичко добро, което съм успял да науча. Бих казал, че ми се получава, но това също вече няма значение – бухалката на обобщенията ме свари неподготвен и размаза всичко съвсем набързо, надве-натри, почти за минути.

Накрай, няма да напиша това във вездесъщия ФЕЙСБУК, защото не желая съдбата на написаното да се определя от броя и съотношението между лайкове, засмени, сърдити личица, дъгички, цветенца, споделяния, коментари и прочие. Освен това предпочитам Туитър, страхотен е, а и по принцип не вярвам в колективната мъдрост на социалните мрежи (на мой жаргон – „социалки“; имам си и друга дума, по-добре да не я пиша). Може би защото в дисертацията си навремето бях писал нещо по въпроса в друг контекст, но това вече също няма значение. И в тази връзка: да, определено не мисля, че „ядрената опция“ на публичния статус във вездесъщия ФЕЙСБУК е панацея.

И съвсем накрай, да споделя едно лично усещане. Когато започнаха да се роят заглавията от типа на приведените по-горе, усещах ги като бомби, избухващи право в лицето ми. Затова ще напиша това, което обичайно пишем тук, в Европа, когато ни споходят такива неща: #JeSuisУНСС – всеки път, когато се развъртят кръвожадните бухалки на обобщенията.

Всъщност #NousSommesУНСС – доста сме, няколкостотин души, всички различни и определено адски различни от това, в което се опитват да ни сплескат с бухалките.

P.S. Идея за етичния кодекс на българските медии – би могло да влезе между т. 1.1.4 и 1.1.5: „Ще се стремим да избягваме подвеждащите обобщения въз основа на единични примери“. Защо не? zamis lete se11!/

Класациите не са всичко

Наскоро си направих един малък експеримент: пуснах на български студенти видео лекции от престижно бизнес училище на голям американски университет. Изгледахме, обсъдихме и разучихме, каквото разучихме. След като приключихме, помолих ги да направят честно сравнение между видяното в показаните лекции и това, което получават ежедневно в собствените си университети в България. Различните отговори, които получих, могат да се обобщят така: в общи линии, всичко зависи от конкретния преподавател, но горе-долу... качеството е сходно.

Моля?! Нима е възможно да се каже нещо подобно, когато се сравняват университет в световния топ 10 и такъв от дъното на световния топ 500, 1000 или 1500? Ами да, оказва се, че е възможно, защото, след повторно запитване, колегите потвърдиха преценката си: горе-долу, нещата са... съпоставими.

Ето затова поначало не обичам класациите - отвъд огромната числова разлика между първото и стотното или хилядното място понякога се крие не чак толкова голяма качествена разлика; не винаги е така, но понякога определено е така. И нещо по-лошо: веднъж разпределен по група на дъното на класацията Х, някой член на тази група може да си стои сплескан там, защото няма сила, която да го измъкне от центрострмителните сили на това дъно; и обратно: разпределен в горния край на същата класация, пак по групова принадлежност, друг пък може да получи някаква инерция за успех, която в действителност е незаслужена.

Не отричам напълно класациите - от тях има някакъв смисъл, - но понякога съм безкрайно озадачен от прецизните числови изражения на техния финален резултат, обтегнат в дълга редица. За да бъдеш "първи" в тази редица, задължително трябва да има втори - първото място живее от заднината на второто, без нея първо място няма да има; за да не бъдеш "последен" в същата числова редица - задължително някой друг трябва да стане последен, от унижението на неговото последно място се ражда задоволството на предходните. "Според еди-коя си класация ние сме най-бедните в рамките на еди-коя си общност" - тази задача има лесно и тъжно решение: в момента, в който някой друг, близък или далечен наш съсед в рамките на нашата общност, възседне мястото на "най-беден", ние вече няма да сме "най" по този показател в рамките на класацията. Ако има класация по даден показател, значи, няма как всички класирани да са "добре" по този показател - ще има такива, които са "добре", но само защото има други, които са "по-зле" от тях, и, разбира се, трети, които са "най-зле". 

Ето, чета сега за някакъв "индекс на щастието": мястото ни е 105-то, били сме между Египет и Сиера Леоне (или нещо от сорта). Медиите все още не са ни го съобщили надлежно, но скоро и това ще се случи, та да ги изпреваря - в следните държави "хората са по-щастливи от нас":

• Никарагуа (43 място)
• Молдова (55)
• Туркменистан (59)
• Казахстан (60)
• Либия (68)
• Косово (78)
• Пакистан (80)
• Венецуела (82)
• Сомалия (93)
• Виетнам (94)
• Нигерия (95)
• Монголия (100)

За обективната стойност на подобни подредби всеки може сам да си направи прилична субективна сметка. Моят основен извод е друг: човек не бива да се притеснява; дори за секунда-две да се е чувствал щастлив, няма проблем, все отнякъде ще изникне подходяща класация, която да го сплеска там, където му е мястото, че даже и по-надолу, отколкото някога си е помислял. Сплескващата сила на класацията нататък не ще позволи изпитването на радост и удовлетворение от постигнатото - ще има само неудовлетворение и печал от непостигнатото, което другаде и други (и то кои други!) са успели да постигнат...

А иначе, в един въображаем идеален свят, мисля си, може би има и нормални класации, в които триумфът на горните места не черпи сили от унижението на долните. Мечтая си например за ден, в който животът на хората ще се оценява в рамките на 4-5 категории, например "отличен, добър, задоволителен, лош"; така всички ще могат да се стремят да попаднат в първата категория, без да има нужда да изтласкват никого във втората, третата или четвъртата. Със "световните индекси" на какво да е нещата винаги ще бъдат различни: там, за да има първи, някой трябва да е втори; за да не бъдеш последен, някой друг задължително трябва да е.

Тъжна работа, която в общи линии пречи на щастието. Педагозите отдавна са го разбрали и затова в детските градини учителките (слава Богу!) нямат навика да подреждат дечицата в редици и да им казват: "Ето, ти си най-добър, той е втори, тя е трета" и така, докато стигнат до последното нещастно дете, което, дори да не е нещастно, тутакси ще се разплаче, щом разбере, че е "най-зле!". Е, ние, разбира се, не сме деца, пък и в училище става различно; за след това - да не говорим. Действително тъжна работа...

Разпадът на системата като справедливо наказание

Попаднах на една изключителна и мъчителна за четене статия - "Недейте да се подвеждате по хубавата опаквока - вижте ужаса, който се крие за вашето яйце" (Гардиън). Никой досега не ми беше разказвал подробности за добре пресеметнатите технологии в съвременните прицеферми: за разделянето на мъжките и женските още след излюпването им, за убиването на мъжките, за изрязването на клюновете на женските без упойка, за да не се кълват, за поддържането им в живо състояние, докато могат да снасят, за да поемат и те по своя терминален път в някакъв момент нататък. Е, най-сетне прочетох и за това - не ми беше приятно, но научих интересни нови неща; впрочем те се отнасят и за живота на кокошките в режим на "свободно отглеждане" (поне в част от Великобритания).

Да, знам: Гардиън е лява преса и т.н.; да, технологията е таква, но пък колко са евтини и в какво изобилие са яйцата по магазините и т.н. Но, като погледна нещата в цялост, без да искам да бъда краен или сантиментален, намирам за трудно да оправдая тази технология с достъпния и изобилен продукт в хранителните магазини.

След като прочетох статията, изведнъж си помислих, че неща от типа на изпилените човки стоят в основата на изработката на много (всички?) евтини и изобилни неща, които така обичаме да пазаруваме: месо, дрешки, обувки, горива, потребителска електроника... Просто формата е различна: инжектирани антибиотици и пресметнат жизнен цикъл с планиран терминален стадий в животинска ферма; клоняща към нулата надница в някоя фабрика някъде на хиляди километри оттук; издълбана, прецедена и обрязана от дървета земя накъде наблизо или надалеч; и т.н. Евтиното изобилие има цена, която действително през повечето време остава невидима, но която цена се плаща - пряко от всички, които са свързани с неговото осигуряване; и косвено от нас, които доволно го потребяваме.

Една социална система, която е основана на такъв ищах за потребление на евтино изобилие, е изключително рискова - поне в дългосрочен план. Все някога тя не ще успее да задоволи поривите на някаква част от своите членове: те, при все че ще имат достъп до евтино изобилие в някаква степен, ще имат такъв достъп в по-малка или много по-малка степен от други нейни членове. В един момент тази група на относително незадоволените може да е малка, но в следващ момент тя ще започне да нараства, докато най-сетне не нарастне значително. Тогава групата на незадоволените ще възроптае срещу системата за потребление на евтино изобилие с парадоксалния аргумент, че системата е сбъркана, защото не е в състояние да осигури достатъчно евтино изобилие равностойно за всички. По-нататък, разбира се, групата ще се надигне срещу системата и ще се опита да я разруши - с фалшивия мотив на желанието, че е възможна друга, "по-справедлива" система за осигуряване на евтино изобилие. (Но такава според мен не би била възможна - не и докато потреблението в режим "повече и по-евтино" е идол на социалното благополучие.) Далечният човек, животното или природата, които са сплескани в пресметнатия технологичен режим на производство на изобилно-евтини артикули, не могат да въстанат срещу системата, която осъществява това сплескване; но изглежда в ДНК-то на самата система е закодирано самоунищожението ѝ чрез въставане срещу самата себе си - на нейното самоизяждане като справедливо наказание за технологията на злото, която я осъществява.

Ето как видях накъде сочи пътят на зеления ляв радикализъм... И трябва да призная, че този път не е изцяло лишен от смисъл. (Без да звуча твърде по детски - както е в "Аватар"...)