Няма и месец, откак съм се върнал в "моя страна, мо-я Бъл-га-ри-я!".
Считам, че духовният и материален разпад на тази държава--в която, впрочем, аз се чувствам по-скоро като чужденец--е
ужасяващ.
Убеден съм, че не съществува никаква разумна причина, поради която си заслужава човек да остане да живее тук--или пък да се върне при възможност, в случай че вече се е установил в чужбина.
Много е жалко, но е така: България трайно се е превърнала в място за
лузъри.
Твърдо не желая децата ми да дишат тукашния въздух.
Не желая майка им да чака като животно на улицата, барем някой я пусне да пресече на пешеходна пътека.
Не желая
да общувам с хора, които са патогенно невъзпитани и кимат наопаки.
Искам да живея щастливо! Разбира се, "едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто--да го направиш".
Някои ще кажат: "Не си прав. Не навсякъде тук е така и не всички са такива."
Отговарям: не навсякъде, но почти навсякъде, и не всички, но почти всички тук са такива. Ето защо ситуацията, на практика, е съвършено безнадеждна.