Тъкмо поради тази причина, струва ми се, българинът по природа е оптимист и не може да бъде песисмист. Та нали това би нарушило другия природен закон, този за щастието! Впрочем констатирах това в изцяло личен план, докато се ядосвах на едни строежи току под прозореца на спалнята ми и все пак се утешавах с мисълта, че "само след четири-пет години" нещата ще бъдат значително по-добре, ще има улици, вече няма да има бараки, изобщо ще бъде по-цивилизовано и т.н. Прибързана индукция, биха казали някои, но на мен ми се струва, че съм прав.
Доколко са смислени тези надежди за бъдещето? -- Това вече е друг въпрос. Лекуваме негодуванието си, така да се каже, с неясни надежди в неопределено време и после--хоп, поздрав за недружелюбната действителност. Вземете София например. Тъкмо бях започнал да се радвам на окончателното пускане на метрото и надлежно ми беше припомнено, че "в София все още липсва нормална среда за обитателите й. Затова да не си правим илюзии за чужденците". Ама наистина! Обитавал съм разни краища на планетата, какво изобщо си въобразявам, че може да се случи в София?! Е, може би постепенно обитателите на нашия град ще започнат да се сдобиват с нормални обиталища. Дотогава май ще трябва да се задоволяват с нови тласъци на оптимизъм--петилетка след петилетка: първо за малко тротоари, после за някой парк евентуално, после за друго... Но колко петилетки продължава един човешки живот и би ли могъл този живот да се нарече "щастлив", ако се е захранвал само с надежди за неизбежно доброто бъдеще?
Не зная. Но някой ден ще разбера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар