Сто години независимост

Радвай се, българино, и празнувай: вече си независим--цели сто години.

Гордей се и чети: защото не само си независим от век, ами и обитаваш земи с осемвековна история. Гордей се, наистина: сто години независимост, осем хиляди години история!

Докато се гордееш, не забравяй да се забавляваш: първо, една жена ще си глътне езика--и аха, почти ще се гътне!--съвсем на живо по телевизора (специална поръчка за твоята "празнична" вечер); после половинката на модерния предстедател на комитета по честването на твоя празник (онзи, дето те уверява, че си много напред с материала, нищо, че "разбира се, имаме още проблеми да разрешаваме") ще започне да става, пак на живо по телевизора, танцуваща звезда.

Радвай се, значи, гордей се и се забавлявай. 

А най-вече се забавлявай със следния си уникален дар: да се осираш. 

Изпълнен с гордост, независимо.

"www.bolkanwar.com"

Преди известно време си дадох труд да покажа колко горотескно изглежда версията на "английски" език на сайта на столична община.

Днес по случайност попаднах на официалния сайт, посветен на 95-годишнината от Балканските войни. Този сайт няма английска версия. Единственото нещо на английски език в него е уеб-адресът. Ето го:

Ако ще се придържаме към правилата на звукоподражателния правопис, предлагам на авторите на сайта направо да го пререгистрират на www.bolkanwors.com. :) Честно казано обаче, сайтът ми допадна. Особено като се има предвид, че вече бях хвърлил едно око на святкащите в червено лъвски очи и някакви репродукции на учебници по история за десети клас на nezavisimost.eu.

Първанов и Chrome

Голям майтап: при изписване на първите няколко букви от името му, Гугъл най-напред ме насочват към Първа инвестиционна банка:

Още една буква и търсачката се досеща, че явно става дума за Гоце:

При пълно изписване на името обаче, най-вероятната комбинация--поне според Гугъл--се оказва следната:

In memoriam

Днес се навършват 30 години от фактическото "неутрализиране" на Георги Марков.

В този архивен запис той говори за любимата си музика, както и за това, което го е накарало да напусне България.

Част от решението: уволнение

http://www.azsumevropeec.eu/

Димитров, Живков, Хайтов... А Марков?

В Дневник вече започнаха да излизат любопитни откъси от последната работа на Христо Христов. Освен другото, те дават добър повод да се удивим от това, че в България--както отбелязва един от коментаторите тук--има паметници на Живков и Хайтов и дори се честват разни годишнини от живота и делото на Георги Димитров (!).

Струва ми се обаче, че четенето на Задочните репортажи е изключително полезно занимание: прекрасно лекарство срещу патологичния ретроспективен оптимизъм (нека това бъде допълнение към моята класификация на оптимистичните типове!) на онези, които толкова искрено се радват на гореспоменатите паметници и годишнини (вж. например тук).

Да започнем с Георги Димитров (из Задочните репортажи, благодарение на chitanka.info):

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

[...]

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.
„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.
„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.
„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:
„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“
Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

Класификация на оптимистите

Дългогодишният ми опит като песимист, както и различни събития от последните месеци/години, ми дават основание да предложа следната класификация на българските оптимистични типове:

I. Малоумен оптимист

1. Пример: Симеон Сакскобургготски

2. Описание: поради исконната си неспособност да проумее истината, малоумният оптимист смята, че на всичко винаги трябва да се гледа само положително.

3. Ключови фрази: "Требва да гледаме положително на нещата!".

II. Наблюдателен оптимист

1. Пример: Сергей Станишев

2. Описание: наблюдателният оптимист е особен вариант на песимиста-релативист; той смята, че на проблемите трябва да се гледа оптимистично, защото другаде има повече и по-страшни проблеми.

3. Ключова фраза: "[България не бива да се притеснява, защото] няма страна-членка, на която да не са й били спирани средства!" (гореспоменатият в свой коментар по повод на санкциите на Европейската комисия).

III. Агресивен оптимист

1. Пример: анонимен коментатор в блогове, форуми и т.н.

2. Описание: агресивният оптимист съществува поради омразата си към песисмиста--по същия начин, по който песимистът съществува поради съвършеното си и неизменно недоволство от всичко.

3. Ключова фраза: "Само мрънкаш, един път нещо положително не каза/написа!".

С. Ставрев, "А не можем ли без държава?"

Браво на Светослав Ставрев! (Копирам от Дневник тук; а уточнението за "черногледеца, гадния тип, от когото лъха отрицателна енергия" ми дава добър повод да си спомня за единствения коментар към този мой пост...):

Вече 40 години се занимавам с управление, на теория (като изследовател и като преподавател) и на практика (като управляващ - по-рядко, като управляван - непрекъснато, и като консултант - от време на време), в частната и в публичната сфера. Никога, откакто се помня, България не се е управлявала толкова зле - тотално некомпетентно, безогледно корумпирано и безсрамно безотговорно. Накъдето и да погледнеш, виждаш едно и също: глупост, грабеж и наглост отгоре и недоволство, мълчание и безверие отдолу. Икономика, образование, здравеопазване, обществена сигурност… навсякъде, почти без изключения, срещаш хаос, беззаконие, неефективност, потискащо ниско качество, безразличие… или както се пееше в един тъжен блус - all day, every day. Черногледец, гаден тип от който лъха отрицателна енергия, да му запушим устата, да не го четем, а ако не, до го наругаем по форумите. Зная, подобни реакции са част от разнообразието в живота, да са живи и здрави мислещите и усещащите различно от мен. Не там е проблемът ни, а в безполезността на думите, каквито и да са те.

Примери за казаното ни заливат отвсякъде. Във финансовия сектор, да речем: от 10 години отчитаме ежегодно голям финансов "излишък", който управляващите ударно изхарчват в края на годината както си искат, някакви юпита смениха външния дълг на държавата по безумен начин и нищо, даже се самообявиха за едва ли не гениални, всяка година няколко милиарда от митници, държавен резерв, данъчни и откъде ли още не вместо в бюджета влизат в джобовете на неизвестни единствено за прокуратура и съд "наши хора".

Или пък да вземем ядрената енергетика: решиха някои да се строи нова АЕЦ, без да доказват на нещастните данъкоплатци, че това е необходимо и разумно от някаква ясна гледна точка, от месеци един ядрен специалист твърди с факти и застава с името си открито, че в "Козлодуй" се използва неподходящо ядрено гориво, създаващо експлоатационни рискове, и то навярно заради корупционни схеми, и пак нищо. Нищо и никой у нас не се влияе от това, което другите считат за добро или лошо, правилно или не.

Нещата си вървят нанякъде и няма сила, която да ги спре или пренасочи. А това "нанякъде" се харесва на малцина и не се одобрява от мнозинството. Никога не съм се доверявал на мнението на мнозинството, но първо, драматично вече са застрашени не само демографското състояние и моралният статус на населението, но и бъдещето на обществото ни като цяло и второ, малцинството, което стои срещу мнозинството не е елитарно, а казионно и/или криминално. Така че, щом повечето от хората, живеещи в България днес, не се чувстват особено щастливи от това и гледат с едно или и с двете си очи навън, то нещо много сериозно следва да се промени, за да се излезе от коловоза, в който се движим, кажи-речи от Освобождението до ден днешен.

Това, което "песимисти" като мен виждат от години наред, вече се вижда и от ЕС, и от целия свят за съжаление. За още по-голямо съжаление, както никой никога не обърна внимание на критиките "отвътре", по същия начин сега управляващите се държат с критиките "отвън", макар че вече не би трябвало да има такова деление след приемането ни за редовен член на ЕС и НАТО. Мислел съм си като мнозина, че след 1януари 2007 г. вече няма как властимащите да се правят на слепи и глухи, а ако ли пък те се окажат безподобни тепегьози, с подобаващи стимули и санкции, ЕС има инструментите да ни вкара в пътя. Вече не съм сигурен. А и санкциите не засягат управляващите, защото тези примитиви никога не са се чувствали част от Европа, колкото и да се правят на "европейци", защото те си вярват, че и преди, и сега в България ще става това, което "те" са решили и накрая защото спрените пари от еврофондовете ще ударят в джоба крайните бенефициенти и само лекичко ще засегнат "кофата с меда", за каквато те вземат публичните финанси. Тепърва ще се търси механизмът, по който недоволните от властта в страната заедно с недоволните от същата власт извън нея ще се опитат да се справят с безочливата некадърност, която ни управлява, съсипвайки общността на първо време в България, а не след дълго и тази в ЕС.

Чак пък толкова ли сме зле биха казали някои, а винаги удобните на всяка власт и любящи я по дефиниция политолози, социолози и макроикономисти ще извадят от статистиката и своите щедро заплатени от същата власт "анализи", от които би следвало да лъха ведро настроение и безоблачен оптимизъм. Разбира се, от уважение към истината трябва да се признае, че държавата ни не е успяла досега да се справи с неподвластните й свободен дух, пазар и обществена енергия.

Ако това звучи утешително, можем да кажем, че макар и да не сме съумели да поставим под свой контрол собствената си държава, то не сме й позволили да ни подчини и затрие. Въпреки всичко хората правят своя малък и среден бизнес, работят на повече от едно място, учат и работят едновременно, инвестират, ако могат, теглят и връщат кредити, плащат лизинги и франчайзинги, гледат семействата си и въобще живеят подобно на милиарди хора по света. Но тези хора едновременно с това се питат: а защо ли ни е тази държава, която изсмуква около половината от доходите ни, от която имаме поводи да се срамуваме, а не да се гордеем, в която не се чувстваме защитени от насилие и произвол, на която не можем да разчитаме за равностоен и гарантиран достъп до публичните блага, които тя ни дължи по конституция и закони - законност, здравеопазване, образование, чистота, пътища и друга инфраструктура и т.н.

Управляващи и елити са длъжни да отговорят на този въпрос, който никой все още не задава публично - защото си е срамно да не уважаваш и цениш собствената си държава, която освен това десетки години се мъчи да ни заблуди, че тя е народът. Само че след падането на Берлинската стена, интернет и опознаването на света хората все по-открито и на глас ще поставят този въпрос и ще търсят неговия отговор.

КАТ--София: свежо!

Банкя, бул. Варна 14

Минаха повече от десет години--а тук (все още) нищо не се е променило.

Малко по-нагоре по същия "булевард" се стига до т.нар. "SPA център 'Банкя'", а вилите и високите огради нямат нищо общо с това, което си спомням от детството.

На този фон бившата ни вила--купена по погрешка от едного в средата на 90-те години--изглежда... странно. Навремето обаче минаваше за една от хубавите в Банкя.