#JeSuisУНСС

Следват изображения от две съвсем пресни дописки в две водещи български медии:

Mutatis mutandis, ето една скромна поредица от измислени заглавия, които следват същата логика:

• Ром/циганин преби българин в центъра на София: докъде ще ни докара толерантността?
• Швед/руснак/германец преби хотелиер в Албена: докъде ще ни докара наглостта на чуждестранните туристи?
• Атентатът в Париж и тъжната истина за нулевото бъдеще на умираща Европа
• Сириец налита на бой на „Лъвов мост“: тъжната истина за бежанците у нас
• Bulgarian, 22, abuses the NHS, has no job: The sad truth about EU’s poorest nation (=Българин на 22 г. злоупотребява със здравната каса, безработен е: тъжната истина за най-бедния народ в ЕС)
• Bulgare, 23, attackiert eine Münchnerin im U-Bahnhof: die traurige Wahrheit über die Bulgaren in Deutschland (=Българин на 23 г. атакува мюнхенчанка в метростанция: тъжната истина за българите в Германия)

Измислените от мен примери не са съвсем наред, нали? И няма как да са – кръвожадната бухалка на обобщенията никога не води до нищо вярно, а и до нищо добро.

Проблемът е, че, след озъбването на тази кръвожадна бухалка, много неща безвъзвратно губят значение. Да вземем примера с УНСС – моя професионален дом, където работя от есента на 2011 г.: цялата ми автобиография например вече няма значение – нищо, че часове наред съм си играл да описвам какво и кога съм правил в общо шест европейски университета (два от тях – в световния топ 50, 1 – в топ 5); колко езика ползвам (=8), от/на колко превеждам (=3) и на колко мога да преподавам (принципно 2, но ако се понапъна, май мога и на 3); какво, къде и кога съм публикувал с/без двойни слепи рецензии, колко пъти са ме цитирали (непознати чуждестранни колеги, разбира се). Тъй или иначе, академичният ми профил е достатъчно публичен и същевременно загубил значение: аз съм част от „тъжната истина за българското образование“; аз съм част от саморазбиращия се отговор на замисления реторичен въпрос: „Накъде отива българското образование?“. (Така били казали по телевизора вчера сутринта, всички са го чули...)

Je suis…

Колегите, с които съм работил през последните няколко години, също нямат значение. И, все пак, само за протокола, бих искал да отбележа, че те са най-добрите професионалисти, които познавам и с които за последните няколко години заедно изградихме най-доброто място (по моя скромна преценка) за обучение в сферата на медиите и журналистиката в България. Впрочем мисля, че ние сме и единствените в тази страна, които поддържат каналите си в социалните медии (4 бр.) и уебсайта си (1 бр.) практически 24/7. Но ние нямаме значение – в качеството си на части от гореспоменатата „тъжна истина“, от отговора на гореспоменатия дълбокомислен реторичен въпрос. Кой изобщо се интересува от някакви си поддръжки на канали и уебсайтове 24/7, щом като е налице „ГРАНДИОЗЕН СКАНДАЛ“, който най-сетне разкри „ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ“?!

Nous sommes…

Любопитен факт: емигрантската логика ми е чужда, никога не съм искал да напускам България. (Грешка?) Вярно, успях да се образовам отчасти в чужбина, но с единствената цел да се върна тук и да допринеса у нас с всичко добро, което съм успял да науча. Бих казал, че ми се получава, но това също вече няма значение – бухалката на обобщенията ме свари неподготвен и размаза всичко съвсем набързо, надве-натри, почти за минути.

Накрай, няма да напиша това във вездесъщия ФЕЙСБУК, защото не желая съдбата на написаното да се определя от броя и съотношението между лайкове, засмени, сърдити личица, дъгички, цветенца, споделяния, коментари и прочие. Освен това предпочитам Туитър, страхотен е, а и по принцип не вярвам в колективната мъдрост на социалните мрежи (на мой жаргон – „социалки“; имам си и друга дума, по-добре да не я пиша). Може би защото в дисертацията си навремето бях писал нещо по въпроса в друг контекст, но това вече също няма значение. И в тази връзка: да, определено не мисля, че „ядрената опция“ на публичния статус във вездесъщия ФЕЙСБУК е панацея.

И съвсем накрай, да споделя едно лично усещане. Когато започнаха да се роят заглавията от типа на приведените по-горе, усещах ги като бомби, избухващи право в лицето ми. Затова ще напиша това, което обичайно пишем тук, в Европа, когато ни споходят такива неща: #JeSuisУНСС – всеки път, когато се развъртят кръвожадните бухалки на обобщенията.

Всъщност #NousSommesУНСС – доста сме, няколкостотин души, всички различни и определено адски различни от това, в което се опитват да ни сплескат с бухалките.

P.S. Идея за етичния кодекс на българските медии – би могло да влезе между т. 1.1.4 и 1.1.5: „Ще се стремим да избягваме подвеждащите обобщения въз основа на единични примери“. Защо не? zamis lete se11!/