Въпроси около спирането на достъпа до Elsevier

Във връзка със съобщенията за спрения достъп до изданията на Elsevier, в главата ми се завъртат следните въпроси - истински въпроси, на които нямам отговор, и действително не задавам реторично:

• Доколко е уместно заплащането на национален достъп до въпросните издания в размер на 7.9 млн лв./год. на фона на размера на годишния бюджет на разни институции в сферата на образованието и културата? Какво е процентното съотношение между тази такса и, да речем, годишния бюджет на ключова институция нато нашата Национална библиотека?
• Как би следвало да се коментира фактът на изискуеми "такси за публикуване" в някои от подлежащите на идексация от Elsevier издания, както се вижда от следния пример:

• Защо в разнообразните национални критерии за финансиране на проекти за научни изследвания (и пр.) показатели по базите Scopus и Web of Science, доколкото ми е известно, са заложени като безалтернативна възможност? Не съществуват ли и други бази данни, метриката по които да може да се приеме като атестат за определено качество? Има ли знание за обстоятелството, че Scopus и Web of Science са търговски марки в сферата на научната метрика редом с десетки останали - като например тези, които съм копирал в списъка след края на поста (маркирал съм в цвят възможностите, които се допускат към момента от националните критериални схеми)?
• Ако съществуват и други възможности, не е ли по-уместно и по-евтино да се помисли за частичен абонамент за такива, различен за различните учебни заведения и в зависимост от доминиращия им профил? PubMed например ми звучи като логичен избор за един тип университети, а Humanities International Index - за други. Впрочем ето го и самия списък (неизчерпателен):

DATABASES AND INDEXING SERVICES

Ulrichsweb (Online)
HINARI

Association for Asian Studies
Bibliography of Asian Studies (Online)
De Gruyter Saur
IBZ - Internationale Bibliographie der Geistes- und Sozialwissenschaftlichen Zeitschriftenliteratur
Internationale Bibliographie der Rezensionen Geistes- und Sozialwissenschaftlicher Literatur

EBSCOhost
Academic Search Alumni Edition
Academic Search Complete
Academic Search Elite
Academic Search Premier
Advanced Placement Source
ATLA Religion (American Theological Library Association)
Biography Index: Past and Present (H.W. Wilson)
Book Review Digest Plus (H.W. Wilson)
Current Abstracts
EBSCO MegaFILE
EBSCO Periodicals Collection
Fiction Core Collection (H.W. Wilson)  
FRANCIS
Gender Studies Database
Graphic Novels Core Collection (H.W. Wilson)
Humanities & Social Sciences Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities Abstracts (H.W. Wilson)
Humanities Full Text (H.W. Wilson)
Humanities Index (Online)
Humanities Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities International Complete
Humanities International Index
Humanities Source
MasterFILE Complete
MasterFILE Elite
MasterFILE Premier
MasterFILE Select
Middle and Junior High School Core Collection (H.W. Wilson)
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
New Testament Abstracts (Online)
Non-Book Materials Core Collection (H.W. Wilson)
Old Testament Abstracts (Online)
OmniFile Full Text Mega (H.W. Wilson)
Poetry & Short Story Reference Center
Readers' Guide Retrospective: 1890-1982 (H.W. Wilson)
Religion & Philosophy Collection
Russian Academy of Sciences Bibliographies
Social Sciences Index Retrospective: 1907-1983 (H.W. Wilson)
SocINDEX
SocINDEX with Full Text
Sociological Collection
The Philosopher's Index (Online)
TOC Premier (Table of Contents)
Women's Studies International

Elsevier BV
Scopus

Gale
Academic ASAP
Academic OneFile
Book Review Index
Book Review Index Plus
Criminal Justice Collection
Expanded Academic ASAP
General OneFile
General Reference Center
General Reference Center Gold
General Reference Centre International
InfoTrac Custom
InfoTrac Junior Edition
InfoTrac Student Edition
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Popular Magazines
Religion and Philosophy Collection
Student Resources in Context
World Scholar: Latin America & the Caribbean
National Library of Medicine
PubMed

OCLC
ArticleFirst
Book Review Digest (Online)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
Humanities Index (Online)
Periodical Abstracts

Ovid
The Philosopher's Index (Online)

Peeters Publishers
Repertoire Bibliographique de la Philosophie (Online)
Periodica Islamica

ProQuest
Academic Research Library
Discovery
CSA Social Services Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
FRANCIS
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Periodicals Index Online
Platinum Periodicals
Professional ProQuest Central
ProQuest Business Images Complete
ProQuest 5000
ProQuest 5000 International
ProQuest Central
ProQuest Religion
ProQuest Research Library
The Annual Bibliography of English Language and Literature (ABELL)
The Philosopher's Index (Online)
Worldwide Political Science Abstracts
Religious & Theological Abstracts
Religious & Theological Abstracts

Thomson Reuters
Arts & Humanities Citation Index
Current Contents
Web of Science

Когато фактите и истината нямат значение

Следват три скрийншота, които много добре илюстрират в какво "постфактическо/постистинно" състояние се намираме.

На първото изображение: фалшива снимка и фалшива новина; на второто изображение - информация за фалшивата снимка; на третото изображение - информация за фалшивата новина.

Информацията от второто и третото изображение в случая нямат значение, защото нищо не е в състояние да спре бобслея, засилен по нанадолнището на първата снимка.

Гледни точки

Следват различни гледни точки към едни и същи събития през филтрите на различни медии.

СЪБИТИЕ №1:

СЪБИТИЕ №2:

Спокойно, "робство" е имало

Тежко е да се признае, трудно е да се осмисли, но историята (като всяка друга наука) е относителна. В историята (като във всяка друга наука) не може да има последна и окончателна истина. Щом като такава няма в геометрията и във физиката (Евклид и Лобачевски, Нютон и Айнщайн), значи няма и в историята. А интелектуалното преживяване от сблъсъка с алтернативните истини в полето на историческата наука е голямо предизвикателство. Защото, за разлика от физиката и математиката, историята се преживява и емоционално. Едно е да си блъскаш главата над Евклидови и неевклидови геометрии; и нещо съвсем друго - над алтернативни исторически истини. Но такива съществуват независимо от личната ни воля: "робството" на едни е "разцвет" за други; "възходът" на тези е "упадък" на онези; и т.н. Колко по-трудно само е да разбере човек, че скоростта на времето не е константа, а променлива; или че през две точки в пространството може да минава не една и само една, а безброй много прави!

Между другото, пробивите в историческата наука се правят тъкмо в полето на алтернативите. Един добър историк, общо взето, обикновено успява да осъществи пробив по два начина: (1) когато мисли наопаки на другите и успее да докаже, че е прав; и/или (2) когато започне да мисли върху нещо (да работи с извори), върху което никой друг не е размишлявал (да работи с непознати извори). Ако бях учител по история, нямаше да мога да измисля по-добро упражнение от това да карам учениците да работят с непознати извори и да пишат есета на исторически теми, в които да защитават противоположни гледни точки. Струва ми се, че това раздвижва и възбужда мисленето, че то е вход към самата същина на занаята на историка.

Вътрешният ни дебат за владичеството и робството (който периодично набъбва, за да се спихне набързо след това), е съвършено безсмислен от гледна точка на сериозната историческа наука. Просто етикетирането на периоди е най-незначителната част от работата на историка; етикетирането даже е чуждо на добрия професионалист. Неговата задача е да работи с извори, да разглежда детайлите им често под микроскоп, да обогатява слушателите и читателите си, като им разказва за находките си. Домът на историка са архивите, но за да разкаже смислена история, той трябва да живее там с години. Затова историята всъщност е кротка наука - пробивите в нея стават много бавно, с постоянство и трудолюбие. Понякога си мисля, че историкът е като обущар, който прави от изворите здрави кожени обувки (примерно Caterpillar), за да ги постави в картонената кутия на етикета. В крайна сметка важно е какви са обувките, картонената кутия е просто опаковка - обичам Caterpillar не заради красивите им кутии (те наистина са красиви), а заради разкошното съдържание на кутиите.

Прочее, дебатът "владичество или робство" е безсмислен - двете думи са страни на една и съща монета: владичество - някой те владее, робство - биваш владян от някого. (Освен ако не се има предвид тесният смисъл на термина "робство" в римското право, което е чисто безумие.) Така че, спокойно, робство е имало. Даже предлагам нова дума - за успкояване на страстите и единение на двата лагера: робовладичество.

Преди и след атентатите

Публикувам тук свой преглед на два материала от Гардиън, писани съответно преди и непосредствено след атентатите от 13 ноември. Намирам позицията на автора за изключително интересна. От духовна гледна точка, разговорът за целия проблем вероятно би трябвало да върви в тази посока. Мисля, че Новият завет ни учи по-скоро да обичаме другия, отколкото да се пазим от него. Мисля също така, че понякога е по-мъжествено да кажеш "ще се опитам да бъда милостив, въпреки че ме е страх", отколкото "страх ме е и предпочитам да се пазя".

Повтарям: нещата ми изглеждат така от строго духовна гледна точка, а правилната политическа преценка за тях е съвсем друга работа. Нямам никакъв проблем с хората, които искат затворени граници и т.н. - стига да не намесват религиозни аргументи. Вътрешно и чисто политически аз твърде често искам същото.

***

Библията и бежанците

„Християнските политици няма да го кажат, но според Библията е ясно: пуснете бежанците, до последния човек“, пише (преди ноемврийските атентати в Париж) преп. Джайлс Фрейзър в Гардиън. „Нека да прекопаем зелените пояси около градовете, да построим нови градове, да направим апартаменти в абатствата, да превърнем храмовете във временни общежития, да вземем луксозните апартаменти на последния етаж, които сега се използват само за инвестиционни съдове. Да, това може да промени характера на страната; а може и да не породи нужда от някакви драстични действия – кой знае? Но нека направим всичко, което е необходимо за „добре дошли“. „Запазете, древни земи, пословичното си великолепие, // дайте ми вашите уморени, вашите бедни // вашите потиснати множества, които искат да дишат свободно, // сломените, отхвърлени от бреговете ви, // пратете ми бездомните, подхвърлени до мен от бурята, // аз вдигам факела до златната врата.“ Да, когато Ема Лазарус създава тези стихове, по-късно изписани върху Статуята на свободата, тя има предвид нас, британците“, казва Фрейзър.

В продължение на години британските политици използват християнски послания в предизборните си кампании. „Трябва да се гордеем, че нашата страна е християнска“, казва Дейвъд Камерън през април 2015 г. Но не съществува никакъв християнски аргумент за Европа като крепост, обградена от нова желязна завеса от бодлива тел, която да пази бедните тъмнокожи навън. Всъщност моралната рамка, към която британският премиер толкова често обича да се обръща, е кристално ясна по отношение на съвършения приоритет на нашето задължение към бежанците. Следва да се помни, че моралното въображение на еврейските писания се определя от един народ на съкрушени бежанци, които бягат от политическо потисничество в северна Африка и търсят нов живот за себе си – свободен от бедност и жестокости. Отново и отново старозаветните писания напомнят на читателите си да не забравят, че и те самите някога са били в същото положение – и че етиката им трябва да бъде организирана около идеята за дейна помощ, движена от чувство на задружност.

Пасха, която най-напред се чества като подготовка в последния момент за напускането на Египет (безквасен хляб – защото няма време за подквасване), както и християнската Евхаристия, изградена върху нейните основи, не са нищо по-малко от един призив за съпреживяване на тази изконна човешка солидарност в лицето на екзистенциалния страх и несигурността. А когато евангелистът Матей описва Иисус като дете-бежанец, което бяга от деспотичния диктатор в страната си – Ирод, не Асад – той напълно съзнателно препраща към страрозаветния разказ в Изход.

Ако християнските политици изобщо имат някакво извинение, то е в понякога злочестата реакция на църквите в сегашната ситуация. Наградата в това отношение се полага на католическия архиепископ на Будапеща, Петер Ердьо, за когото казват, че забранил на унгарските католически храмове да подслоняват бежанци. „Ако позволим това, ще се превърнем в трафиканти на хора“, твърди Ердьо. А премиерът Орбан смята, че бежанците заплашват „християнската същност на Европа“. Истината е точно обратната: хора като Орбан заплашват тази християнска същност. „Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“, пита Иисус. Безсолната сол „нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“. И точно това би следвало да се случи с т.нар. „християнство“ на Орбан.

„Затова хвала на Джъстин Уелби, който казва, че трябва да счупим бариерите, да приветстваме странника и да го обичаме като самите себе си. Не, това не е левичарско писане – това е библейска истина. И макар да не можем да извлечем точни детайли по имиграционната политика от древните текстове, основните принципи са ясни. И ако нашите политици не харесват тези основни принципи, преди всичко те не би трябвало да се намятат с християнска пелерина.“

***

Око за око, зъб за зъб

Само няколко дена след атентатите в Париж, Джайлс Фрейзър вече пише: „Трябва да устоим на подтика да вземем око за око“. И припомня схващането на антрополога Рене Жирар, според когото „насилието е форма на копиране, насилието е заразно; то е като буен огън, който се храни от материалите, които трябва да го потушат. Ти ме удряш – аз те удрям обратно; вие ни бомбардирате – ние ви бомбардираме в отговор; каквото повикало, такова се обадило“. Трагичните последствия на всичко това са, че с течение на времето сражаващите се все повече започват да си приличат. Превръщат се във врагове-близнаци, макар да използват всички средства, за да покажат колко са различни помежду си. И все пак те се държат един към друг по еднакъв начин: Ислямска държава казва, че атаките в Париж са отмъщение за мюсюлманите, убити от французи; на свой ред Франция обявява война; Ислямска държава сваля руски самолет с бомба; в отговор руснаците бомбардират сирийски градове. В това модерно „око за око, зъб за зъб“ на нашата ядрена епоха вече могат да се чуят барабанните удари на един бъдещ апокалипсис.

За Жирар древният „бушон“ на безкрайно нарастващото насилие е религията – и по-специално идеята за изкупителната жертва. Насилието нараства, достига връхната си точка и изведнъж враждуващите общности обръщат гръб на пълното разрушение и се насочват към някаква невинна жертва, която се посочва като причина за пагубната вражда. След като насочват вниманието си към жертвата, общностите временно се помиряват. Сякаш по магически начин мирът идва като резултат от жертвоприношение. Това е малката неприлична тайна на религията: тя оправдава освобождаването на имитиращо насилие, като го насочва към невинната жертва; прикрива това неморално насилие, като го представя за нещо религиозно. От тази гледна точка, религията не създава насилие в такава степен, в каквато насилието създава религия. Жирар твърди, че най-големият критик на религията в това отношение е „еврейският пророк Иисус от Назарет“. Според Жирар Иисус преднамерено се поставя на мястото на жертвата, за да успее да разкрие цялата порочност на механизма на изкупителната жертва. Той е разпънат, за да умре, и по този начин показва цялата ужасяваща разрушителност на религията.

Има толкова много неща, с които човек да спори дотук. Каквито и да са били намеренията на Иисус, той оставя Своето име на религия, основана на спомнянето за Неговата саможертва. Но своеобразното гледище на Жирар ни дава неповторима възможност да погледнем на горещите събития около себе си: наистина, идеята, че ние си избираме невинни и уязвими жертви като средство за намиране на някакво решение е точно това, което вършат онези, които сочат с пръст неугледните сирийски бежанци като виновници за трагедията в Париж.

Решението на Жирар предполага, че ние трябва да разчупим цикъла, като откажем да имитираме враговете си – да откажем да бъдем определяни от кръвожадния друг, да откажем да му връщаме според неговата мяра. Точно както стори Антоан Лейри със своето съобщение до убийците на съпругата му – „Няма да получите омразата ми“. Това вероятно е по-добър отговор от стиховете на Марсилезата: „Напред, напред, // нека нечистата кръв // да напои браздите ни“.

Фобофобия

Не ме е страх от исляма, но тръпки ме побиват от истеричната ислямофобия.

Познавам относително добре точно двама мюсюлмани. Единият е сириец, зъболекар е тук в София, женен е за българка и има една дъщеря - съвършено нормална тийнейджърка. Вторият е иракчанин, работи като автомонтьор, при него поддържам старата си кола от години - най-добрият майстор, когото познавам. Също е женен за българка, има две деца от нея, и двете - нормални тийнейджъри. Говорят прекрасно български език. И двамата са практикуващи мюсюлмани. Не виждам защо трябва да се страхувам от тях или от многото други, които са като тях. Толкова за страха от исляма.

Ислямофобията е друга работа. Потопени в истерична ислямофобска среда, тези хора сигурно биха се променили. И вероятно с право, защото ще почувстват нужда да защитят себе си и семействата си. Изправени пред фобии срещу самите себе си, всички бихме се променили и просто не ми се мисли на какви неща бихме били способни тогава. Затова мен ме е страх от най-вече от фобиите - не съм ислямофоб, а "фобофоб".

Впрочем струва ми се, че онзи, който иска да опази християнското си сърце, следва най-напред да си припомни евангелски текстове като Мат. 5:43 и сл.:

Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си".
Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.
Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.

Сигурен съм, че в лицето на изпитанието, пред което сме изправени, един църковен човек едва ли би могъл да се занимава с нещо друго, освен с любов и милосърдие. (А според буквата на Евангелието и на старата църковна история - даже ако срещу нас действително се задаваше най-страшното нашествие, което някога сме виждали.) Другото, така да се каже, е работа на кесаря.

Не искам да поучавам и да съдя никого - просто така виждам нещата.

Православие под хомот

В страницата на "Вяра и общество" във Фейсбук попаднах следния "Призив срещу опита за провокиране на напрежение между християни и мюсюлмани, между българи и турци":

Убедени сме, че християни и мюсюлмани можем и трябва да живеем заедно. Защото всички изповядваме вярата в единия Бог и сме наследници на праведния праотец Авраам. Затова приемаме с недоумение (болд мой, Lisko.eu) удара на турските националисти от „Милли Гючлер” срещу официалния сайт на Българската патриаршия и заплахите им за нови "наказателни действия". Реакцията, определена като отговор на поругаването на Джумая-джамия в Пловдив, изглежда твърде парадоксална с четиримесечното си закъснение! Още повече, че Българската православна църква няма нищо общо със срамните събития в Пловдив. Акцията на „Милли Гючлер” очевидно цели само едно – провокация на напрежение, от което могат да се възползват ултранационалистични кръгове в България. [...]

Позволявам си да не споделя недоумението на д-р Горан Благоев, когото безкрайно уважавам - всъщност смятам, че "Вяра и общество" е едно от най-смислените предавания по БНТ напоследък; и като водещ на История.БГ за мен д-р Благоев определено е №1.

Затова си мисля, че няма как да не му е направило впечатление, че от доста време насам "православие" и "християнски ценности" са впрегнати по най-груб начин за разораване на буренясалата българска политическа нива; няма как да не му е хрумвало, че в отприщването на този теократичен нагон има нещо ненормално и че истински православното сърце не познава озъбения национализъм; може би и той се досеща, че с една категорична и ясна синодална позиция в този смисъл проблемът би могъл да се реши изключително лесно и веднъж завинаги; няма как да не забелязва обаче, че Синодът (двусмислено) мълчи.

Е, как тогава да недоумява човек, че даже сайтът на Българска патриаршия се превръща в арена на ултранационалистически борби? Нима висшият клир на БПЦ е сторил нещо, за да отсече сухия клон на ултранационализма от себе си? (Справка: прочистването на Троянския манастир с акция на "айнзац група" на НПБ и "Православна зора"...)

Да кажа същото и другояче: имало един човек, който имал много добър приятел. Приятелят му бил съвършено беззащитен и изключително, изключително свит. Един ден при тях дошли много хора, които започнали да злословят срещу беззащитния приятел на човека. Първият стоял тихомълком отстрани, без да може да направи нищо за себе си; вторият решил да запази мълчание, защото - било поради страх, било заради нещо друго - не искал да съучаства в кавгата на злословещите. После загубил съня си, защото непрекъснато се питал: "Нима бях прав да постъпя така?"...

В този ред на мисли и за висшия клир и Църквата. Прилагам изображение за вкус и повтарям: тук става въпрос единствено за недоумението, а не за безспорно осъдителното посегателство на "Милли Гючлер" или както там се наричат.

Изображение: Expressnews.bg

Контраструкция

Онзи ден гледах за първи път "Адио, Рио" по БНТ. (Бях много изненадан, че филмът е от април 1989 г.) На места се оказа доста лековат, но общо взето ми стопли душата. Има нещо очарователно в наивната безвъпроност категориите "добро" и "лошо" през 1980-те в България: хубаво е да си честен; прекрасно е да бъдеш свободен.

Сега е съвсем различно. Онзи ден например прочетох, че имало "либерален фашизъм". (Оказва се, че такива неща се говорят от по-отдавна.) Намирам словосъчетанието за удивителен абсурд. Това обаче едва ли има някакво значение - със сигурност ще се намери кой да ме обяви за безнадежден наивник, който инатливо отказва да разбере, че "либерастията" е страхотен бич на XXI в. Направо си ги представям: "Ама ти наистина ли вярваш в тези неща - свобода, права и т.н.? Колко си наивен! Това е несериозно."

Понякога си мисля, че може би бих могъл да се защитя - с Милтън, Лок и Мил под ръка и с много търпение. После бързо разбирам, че се заблуждавам. Струва ми се, че абсурдите от типа на "либералния фашизъм" не са  резултат от неразбране, от някаква проста безпросветност, която може да бъде "поправена". Прекрасният идеал за политическа свобода може да се превърне в своята противоположност и по друг начин - като се разбие на части, които после да се сглобят в обратен порядък, за да се получи чудовище. Първата процедура наричам "деконструкция"; а втората - "контраструкция".

Вземете свободата например. Погледнете я хубаво като през телескоп, а после я разбийте я на либерални традиции и школи; вземете една от тези школи, насочете вниманието си към нейните възможни дефекти. Увеличете ги като под микроскоп и след това наложете резултата върху изходната картина в окуляра на телескопа. Желаният резултат е налице.

С контраструктивни средства може да се постигне изключително много. У нас да речем вече има смисъл да се спори дали либерализмът не е фашизъм, дали фашизмът на нашето време не е всъщност резултат от някакъв чудовищен неолиберален проект, дали съвременната демокрация не е форма на чисто политическо зло, материализирана до съвършенство в Европа и САЩ. Засега има смисъл само да се спори, но кой знае какво ни очаква след някоя и друга година... Може би, че изобщо "свободата е робство", а две плюс две понякога е равно на три, а друг път - на пет? За съжаление по пътя на обратното сглобяване на умъртвените части на разчленената истина действително могат да се направят страховити чудовища.

Междувременно обаче: истина съществува; две плюс две просто е равно на четири, а свободата е нещо прекрасно. Честит 9 май!

Фактообразност

Измислих нова дума - фактообразност.

Става въпрос за вид манипулация, при която едно твърдение отчасти се опира на привидно фактически положения, които от своя страна му придават относителна достоверност. Разсъблечено от своята фактообразност, самото твърдение се превръща просто в кухо, безсъдържателно и пропагандно клише - особено когато е с политическо съдържание.

Някои от текущите интерпретации на събитията в Украйна съдържат изключително актуални примери за фактообразност. В едната крайност бих посочил т.нар. провалено "асоциирано членство на Украйна в Европейския съюз". Словосъчетанието звучи достатъчно сериозно, документално и страховито, за да придаде тежест на всички неща, които се случиха по-късно. А с малко въображение дори би могло да се каже, че става въпрос за провалено европейско членство. Фактическата истина обаче е, че никакво "членство" в никакъв съюз никога не е било обсъждано - и в това може да се убеди всеки, който прочете злополучното "Споразумение за асоцииране между Европейския съюз, от една страна, и Украйна, от друга".

В другата крайност пък би могъл да се посочи фактообразният мит за двойните стандарти по повод на вчерашния т.нар. референдум в Крим. Паметливите тутакси се възмутиха и попитаха: "Как така в Косово може, а в Крим - не? Нима можем да се съгласим с такъв лицемерен двоен стандарт?". И действително, на пръв поглед това е тежък казус - поне докато човек не осмисли фактите в пълния им обем: в единия случай става въпрос за създаване на независима държава, а в другия - за промяна на териториалната принадлежност, за прехвърляне на част от територията на една независима държава към друга независима държава. Въпреки това по-съобразителните биха възразили: "Дори това действително да е така, вие сте длъжни да признаете резултатите от проведения референдум; този референдум не е незаконен; словосъчетанието "незаконен референдум" е юридическа безсмислица!". Това изглежда също е

Източник

много тежък казус - поне докато не се обърне внимание на физическото оформление на бюлетините (нещо като пощенски картички, които се пускат без плик в прозрачна урна при 100% нарушена тайна на вота) и на точната формулировка на въпросите, която не дава възможност за реален избор между взаимно изключващи се положения. Впрочем когато за пръв път видях факсимиле от тези

Източник

бюлетини, дълго време се чудих какво трябва да се попълни в квадратчетата - "да/не" или може би "X/V" за "да/не" срещу съответния въпрос. Въображението ми не стигна дотам, че да допусна, че някой би предложил референдум по въпрос от типа: "Може би нямате здравословен проблем с пръстите на дясната ръка, но какво предпочитате да ви ампутираме за всеки случай - палеца или показалеца?"

Кой е прав и кой - крив в този случай? Не знам с безусловна сигурност. Юристите обичат да казват: "Дай ми фактите, ще ти дам правото". Именно този принцип се опитвам да следвам и аз в търсенето на истината и затова по всякакъв начин се противопоставям на фактообразността. От друга страна, нито за секунда не преставам да мисля за семейството си - от всичко, което се предлага на вътрешния и на чуждестранния политически пазар винаги избирам онова, за което вярвам, че ще ни помогне да бъдем по-свободни и относително щастливи. По отношение на събитията, които се случват в Украйна, и двата пътя ме отвеждат до все едни и същи изводи; и до най-съкровената ми надежда от детството: мир нам! Между другото, тогава, преди много години, също ни разясняваха в детайли технологията на ядрения удар: можехме да различаваме атомна и неутронна бомба и знаехме, че ако бомбата ни свари сред природата, трябва бързо да потърсим възвишение, зад което да се свием на кълбо и да избегнем поне ударната вълна; бавното действие на лъчевата болест явно се възприемаше като желано спасение от внезапната и неочаквана смърт.

Мир вам!

Робер Шуман (1886-1963)

Следва кратка паметна записка за нещо, което, струва ми се, не винаги виждаме достатъчно добре.

И аз, заедно с мнозина други, наблюдавам какво се случва с Украйна и от разстояние изпитвам ужаса от войната. В обществения живот изглежда няма нищо по-страшно от войната. Възрастните ни баби и дядовци със сигурност могат да ни помогнат да разберем какво точно означава това.

А Европа обича войните. Тридесетгодишни войни, стогодишни войни, блицкригове - от всичко, навсякъде, винаги и по много. И то съвсем до скоро - до преди по-малко от някакви си сто години!

Военният сценарий днес е невъзможен. Може да се случва всичко - да се спори по бюджети, да се увеличават или да се намаляват права за свободно придвижване на работна ръка в рамките на ЕС, да се ограничават или освобождават механизми за достъп до социалните фондове на съответните държави. Но никой няма да воюва с никого - поне не в рамките на допустимите от здравия разум сценарии, възможни към настоящия момент.

И така от 9 май 1950 г., когато един документ прави "войната между Германия и Франция не просто немислима, а физически невъзможна". Pax Europea! Не съм сигурен обаче, че отдаваме достатъчно дължимо значение на обстоятелството, че да направиш войната физически невъзможна на един континент, който воюва от хилядолетия, е огромно, невероятно, изключително постижение. Може би защото става въпрос за нещо толкова важно и насъщно, че сме престанали да му обръщаме внимание; в същия смисъл вероятно не сме благодарни и за водата, която пием, и за въздуха, който дишаме.

Впрочем Европа е преди всичко това - тя е мир, роден от вечния свят на идеите; нищо друго няма значение. Този мир не храни, не пълни банкови сметки и не намира работа, защото е много повече от това - той е условието, без което не може. Оттам нататък - всекиму според уменията, таланта и заслугите. Европа е като фотоапарат: дори с най-скъпия модел на "Хаселблад" ще се получат много лоши снимки, ако фотографът не положи някакви усилия сам да разбере как се настройва експозиция и как се композира кадър.

Европа е мир, свобода - дом, в който всъщност се чувствам прекрасно.

(Знам, че звучи наивно - точно толкова наивно, колкото и едно "Похвално слово за въздуха и водата" например. Но това не го прави невярно.)