Блогът на Мартин Осиковски

05 август 2010

Пред Зала "България" - вчера и днес

"Реформата започна, историята на няколко български оркестъра завърши." С това заглавие от "Алегро виваче" на БНР обобщават резултатите от "оптимизиращата реформа" на екипа на министъра на културата и "главен мултак" Вежди Рашидов. Между другото на български език "оптимален" означава "най-добър", т.е. разкошен, а аз така и не успявам да видя какво й е разкошното на въпросната реформа.

И какво добро да видя, когато класически музиканти остават без работа? Впрочем всички знаят много добре, че техният живот е несправедливо труден дори когато имат работа - поне в България. Но това като че ли никога не е било достатъчно интересно. Размерът на щатните заплати в Софийска филхармония едва ли е в състояние да събуди съчувствие у българина. Да не забравяме, че неговите възгледи за жизнен просперитет отчасти се свеждат до забранителната максима (по същество селска във възможно най-лошия смисъл на думата), че "музикант къща не храни"!

Изобщо липсата на всякаква колективна реакция е по-лоша дори от реформата на министъра. И цялото това нелепо бездействие - по отношение на онези, които са положили най-много труд, за да бъдат това, което са. Разбира се, тук би трябвало да вмъкна клишетата за това колко трудно се създава  добър музикант, за какъв свръхчовешки труд става дума, какво означава десетки години наред да овладяваш един инструмент, докато най-сетне се получи нещо що-годе прилично и т.н. Но от изтъркани клишета никой няма нужда. По-добре да припомня откъс от едно забележително интервю на писателката Емилия Дворянова, която е възпитаничка на НМУ "Любомир Пипков". Тя по-добре разказва за душите, умовете и куража на онези, които най-малко се нуждаят от "оптимизиращи реформи" à la Вежди Рашидов:
1976 г. Филхармонията на Лос Анжелис, на път за турне в Турция, ще изнесе концерт в София. Настава невероятно вълнение. По онова време почти живеехме в зала "България", имахме си и отработена схема за купуване на билети, когато концертът е по-специален. Прекарвахме на смени от тъмни зори пред билетния център на "Руски", носехме термоси с чай, потропвахме в студа... Всъщност беше много весело. Касиерката отваря в 8 часа, още щом ни вижда поглежда тъжно и казва: "За този концерт билети няма. Само с покани е". Като попарени сме. В деня на концерта обаче, естествено сме там, огромна тълпа от Музикалната гимназия и Консерваторията – не знаем защо, някаква надежда, че все пак ще стане чудо и ще влезем. Пред залата една след друга спират коли с тъмни стъкла, коли на посолства, излизат специални хора... Ние стоим. В един момент ченгето на залата, наш добър познайник, идва и ни казва да се махаме, пречим. Тълпата обаче не се разотива, само се премества на "Аксаков", пред задния вход. През голямата стъклена врата се виждат музикантите... Инструментите... Знаем, че инструментите им са страхотни, легенди се носят за тях... Някои долепят носовете си до стъклото, една съученичка рони сълзи... Те също ни гледат отвътре, навярно недоумяват какво става. Концертът започва, през стъклената врата виждаме как оркестърът се изнася към залата, остават само няколко души, тези, които не свирят в първата част. Ние продължаваме да стоим... И тогава Властта прави грешка! Истинска, фатална грешка, навярно за да се случи "чудото". Щом концертът е започнал, ченгето решава да си свърши работата докрай, идва при нас, за да ни разкара окончателно. Опитва се да ни убеди да се разотиваме, нали вътре вече свирят... Свършено е... Но представата за това, че вътре свирят, а ние сме вън, предизвиква обратен ефект, неочакван и за самите нас. Като по сигнал всички сядаме на тротоара, на улицата, нямаме никакво намерение да мърдаме. Тогава той се ядосва. Плаши с милиция, но всъщност никой не му вярва... Каква милиция? Подмятанията стават злостни, направо политически заядливи... И изведнъж отвътре излиза възрастен господин с бяла коса – представя се: импресариото на оркестъра, иска да разбере какво става. Намират се веднага хора, които да обяснят на английски: няма билети... Музиканти сме... Ученици, студенти... Искаме да слушаме, нищо друго не искаме... Ченгето също обяснява с преводач, че не може да се пуснат правостоящи, защото инструментите са много скъпи... Ами ако им направим нещо? Кой ще плаща? Вбесени сме... Да не сме "варвари"?... Започва скандал. Истински, "международен" скандал. Импресариото "поема" отговорността, нека ни пуснат, нали и концертът е благотворителен, ако в Америка младежите така копнеят по класическа музика, със сигурност ще им осигурят достъп... Разправията се разраства, но господинът с белите коси явно се отчайва, защото в един момент изчезва някъде. Ченгето също изчезва. Минути изтичат... И изведнъж от двете страни на "Аксаков" спират милиционерски коли. Запушват улицата от двете й страни, вратите се отварят и се изсипват милиционери... Вадят палки. За пръв път виждам палки, всеки за пръв път вижда... Втурват се към нас, ние започваме да бягаме. Настава истинска паника, нещо ме удря по гърба, после ме хващат и ме напъхват в кола зад решетка. С мен е един съученик, също "уловен" в тълпата, и още две непознати момчета от Консерваторията, просто на нас ни се случи... Колата се упътва към "Оборище", където е Пето районно... През решетките виждаме фуражките, уплашени сме, не знаем какво ще правят с нас... Спират пред Управлението, но не ни сваля от колата, оставят ни вътре... Започва да тече много бавно време... Много бавно време... Виждаме как единият милиционер често говори нещо по радиото си. Чакаме. След около половин час колата пак тръгва, прави обратен завой, насочва се отново към залата... Нямаме понятие какво става. Спира там, откъдето сме "хванати", пред задния вход. Свалят ни долу, побутват ни към вратата... Отвътре любимото ни ченге я отваря и влизаме – не знаем да вярваме ли на очите си, движим се сякаш насън: филхармонията на Лос Анжелис е строена от двете страни на коридора, който отвежда към сцената и залата, музикантите държат инструментите си в ръце, когато минаваме между тях, ръкопляскат... Мъжът с бели коси ни стиска ръцете... Влизаме в залата. Виждаме огромен брой правостоящи – тези, които бяхме вън, вече сме вътре! И това ако не е чудо? А концертът започва съвсем отначало. Повтарят и първата част, вече изсвирена. Включително и американския химн. След концерта, който свърши в полунощ, историята се изяснява. Импресариото беше "изчезнал", не защото "се е отчаял" или "предал". Човекът просто беше спрял концерта. Музикантите излезли и повече не се появили, за да продължат. Залата ръкопляскала, чакали дълго, не разбирали какво точно става... Американският посланик се оттеглил някъде... А импресариото заявил, че концертът няма да продължи, докато не пуснат всички вътре и докато не върнат обратно арестуваните, защото видели как ни отнасят с колата...
(Цялото интервю може да се прочете на VeraMutafchieva.net, един проект на Нов български университет тук.)

(Снимка: Vox-organbg.blogspot.com)

1 коментар:

Апостол Апостолов каза...

Еееее... е бехме млади...