Рейтингов геноцид срещу заплащане (1)

(Капитал, 18 март 2019 г.)

Шест поръчки за 46 млн. лв. (2016-2019)

Може би някои читатели ще си спомнят, че през м. август 2016 г. университетският бранш у нас преживя миникриза: достъпът до наукометричните бази данни на холандското издателство Elsevier беше прекъснат заради неплатени абонаментни такси. (За неизкушените в академичния жаргон: става въпрос за уеб-базирани инструменти, чрез които изследователите измерват глобалното си научно присъствие: брой цитати в чужбина, публикации в определен вид чуждестранни издания и т.н.) Съгласно тогавашното обяснение на МОН, прекъсването е било резултат от търсене на „по-благоприятни финансови условия“. Кризата приключи към края на същия месец, когато такива явно са били намерени и достъпът беше възстановен.

За какви „по-благоприятни“ условия става дума? Детайли в тази насока разкриват обществените поръчки на Министерството за достъп до информационни бази данни, направени след кризата от 2016 г. – основно за всеизвестните Scopus и Web of Science. Текущата обществена поръчка например (5 февруари 2019 г.) е с прогнозна стойност 20,632,966 лв., като възлагането ѝ ще осигури тригодишен достъп; през предходните три години са били направени общо 5 подобни поръчки на обща стойност 26,220,955 лв. и 19 ст. (2018, 2017-1, 2017-2, 2016-1, 2016-2). Грубо разделено на общия брой години, който покриват тези абонаменти (шестгодишен период с поръчката от 2019 г., обща сума – 46,853,921 лв. и 18 ст.), това дава среден разход от 7,808,986 лв. и 86 ст./год. за достъп наукометрични бази данни.

За сравнение: държавната субсидия за Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – водещият национален център за достъп до и работа с информационни източници – е в над два до три пъти по-малък размер: приблизително по 3 млн. лв. за последните две години, за които разполагаме с публични отчети (2017 и 2016 г.) и 2,140,153 лв. за 2015 г. Могат да се направят и други сравнения (с размерa на субсидиите за научни изследвания в България, за университети, институти и т.н.), които все ще отвеждат към следния въпрос: оправдано ли е ежегодното изхарчване на близо 8 млн. лв. за достъп до наукометрични бази данни от типа на Scopus и Web of Science?

Безостатъчен аутсорсинг за висока оценка

От гледна точка на държавния подход към оценката за научна дейност на българските университети – със сигурност е оправдано. Критериите, по които тази оценка се формира – например в Рейтинговата система на висшите училища в България (определяща за годишните класации на „най-престижните университети“), както и според Постановление на Министерския съвет № 64 от 25 март 2016 г. (определящо за отпусканите „бройки“ по държавна поръчка в университетите у нас) – са в пълен синхрон с данните, налични в Scopus и Web of Science. Така, съгласно методиката на Постановлението (и в духа на Рейтинговата система), за да бъде оценена „високо“, съответно – да осигури оптимален интерес от и прием на кандидат-студенти, оттам –субсидия, българската университетска наука трябва да жъне високи резултати основно по следните показатели (цит. по ПМС № 64, т. 3): 

• Индекс на цитируемост без автоцитирания по научна област (Scopus) 
• Индекс на цитируемост по научна област (Web of Science) 
• Среден брой цитирания на документ (Scopus) 
• Среден брой цитирания на документ (Web of Science) 
• Документи, цитирани поне веднъж (Scopus) 
• Документи, цитирани поне веднъж (Web of Science) 
• Статии в научни списания (Scopus) 
• Статии в научни списания (Web of Science)

Както се забелязва, обхватът на тези показатели е свит изцяло до наукометрия, извършена по двата търговски продукта на компаниите Elsevier и Clarivate Analytics, за достъп до които се разходват сумите, посочени към обществените поръчки горе. Логиката е ясна: министерството заплаща милиони за национален абонамент до бази данни, по които след това се изискват отчети от работещите в системата на образованието от всички краища на страната. (Любопитен детайл: тъкмо заради търговската си политика първата компания е/е била обект на бойкот в собствената си държава, в Германия, в Швеция и в САЩ, при това в лицето на институция от ранга на Калифорнийския университет (Бъркли); новината е от последните седмици – запазвам я за продължение към настоящата статия.)

Има обаче нещо далеч по-важно от размера на сумите и корпоративните печалби: и двете индексиращи системи са чуждоезични. В идеалния случай, следователно, приведените критерии за качество на научната дейност предполагат безостатъчен езиков „аутсорсинг“ на научна продукция: за да допринесат за покачване на оценката си за наука, университетските екипи у нас следва да пишат изключително на чужд (предимно английски) език, често с покриване на публикационни такси от $150-5,000, за да бъдат изобщо включени и „индексирани“ в съответните бази данни; на техен терен, в последствие, онзи, чийто индекс е „най-голям“, печели за сметка на губещите с „по-малък“ и на клетника с „най-малък“ индекс.

Явно водещата цел на това публично премерване на индекси е да се повиши качеството на научните изследвания в България чрез пълна езикова и публикационна емиграция на българските учени. От една страна, това наистина е възможно и желателно в силно глобализирани области като медицината, природните или техническите науки, за които езиковите и културните граници нямат значение. Oт друга страна, в сферите на хуманитарните и социалните изследвания то не е нито възможно, нито желателно – първостепенна част от научната продукция в тези области по неизбежност и определение принадлежи към тяхната родна езикова среда. При това положение се оказва, че общата оценка на българската наука, която представят „световните индексиращи системи“, е силно изкривена: равностойното поставяне на технически, природни, здравни, социални и хуманитарни науки в едно общо поле е фатално ощетяващо за основна част от участниците – ужасните социални учени и хуманитари, както би казал Шелдън от „Теория за големия взрив“ (сез. 4, еп. 15).

Точкуването на оценката като рейтингов геноцид

Най-предизвикателната част от „замерването“ на българската наука с помощта на световни наукометрични системи е свързана с точкуването на оценката.

Процедурата е описана в методологията на популярната у нас РСВУ (вж. стр. 14-15). Накратко: става въпрос за тристепенна статистическа операция, която (1) привежда количествените показатели на всички направления в един мащаб, в чиито рамки после (2) се определят различните оценки (3) в диапазон от 0 (минимум) до 100 (максимум) оценъчни пункта. Горната граница на този диапазон (100 точки) се определя от абсолютните първи места по даден количествен показател. Какво се случва оттук с показателите на Scopus и Web of Science? На практика направления като „Медицина“, „Фармация“ или „Физически науки“, където естествените публикационни ритъм и обеми разбираемо водят до високи глобални наукометрични показатели, винаги определят един недостижим максимум за направления от хуманитарната и социалната области, които се придържат към различен публикационен ритъм и, съответно, по неизбежност се разполагат около и под средната оценка за наука в страната. Това изкривяване лесно се потвърждава чрез инструментите на самата РСВУ: след задаване на съответните тежести на горепосочените наукометрични показатели по ПМС № 64, националният първенец например в направление „Медицина“ (Медицински университет – София) се оказва с 99 точки за качество на научна дейност (=„висока“ оценка), а националният първенец в направление „Политически науки“ (СУ „Св. Климент Охридски“) – с 49 точки за същото (=„ниска“ оценка). Тенденцията е постоянна: ако едно направление е хуманитарно или социално, то максималната постигната оценка е посредствена; ако е в здравната, природната или техническата област – оценката гледа към или кръжи около максимума.

Не е ли странно внушението от тази гледна точка, че в България се прави свръхкачествена медицина, физика и т.н., а хуманитаристика и социални науки – не чак, даже изобщо не, дотам? Не следва ли оттук всъщност, че у нас има една група науки, които съвкупно могат да се посочат за „второкачествени/ненужни“ от гледна точка на големината на своите „бройки“ и „индекси“? Не би ли било удачно (като своеобразно „окончателно решение“) с помощта на рейтингов геноцид чрез „наукозамерване“ тези „неуки науки“ по естествен път сами да се отправят към ешафода на годишните класации за най-престижни специалности/направления/университети? Няма ли така, в крайна сметка, да бъде утолен свирепият държавен глад за централизирано производство на повече инженери, повече лекари (които ще емигрират в Германия и Великобр(екс)итания – ако не публикационно, то поне физически) и още повече инженери?

Възможни решения

Всъщност противопоставянето на научни области, университети и наукометрични системи е глупаво и реторичните въпроси в предходния параграф, разбира се, са изцяло в духа на шегата. Всички са важни – никой не е по-важен от другите, никой никому не може да е враг: лекарите се грижат за здравето на живото тяло, учителите – за здравето на детския ум и сърце, икономистите – за стопанското здраве, хуманитарите и социалните учени – за здравето на духа. Лишете се от един от тези видове здраве и заедно с него мигом ще изгубите всички останали; такава е природата на колективния жив организъм, в който живеем заедно.

И тъкмо в името на това всеобщо Здраве, схематично могат да се посочат следните проблеми и решения, свързани с оценяването на научната дейност въз основа на наблюденията, направени по-горе: 

• Нормативният диктат на две индексиращи системи – Scopus (обект на разрастващ се международен бойкот) и Web of Science – в РСВУ и ПМС № 64 създава силно недружелюбна среда към разнородните области на науката; това трябва да се преустанови незабавно.

• Следва да се преустанови методиката за точкуване на оценки за разнородни научни направления в общ мащаб и по еднакви показатели (РСВУ), която води до предизвестено изкривяване на резултатите.

• Следва да се преустанови луксозната политика по заплащане на огромни суми за национален достъп до външни услуги, без да е ясно в каква степен (и дали изобщо) те са полезни за вършене на същинска изследователска работа – т.е. за нещо повече от изготвяне на годишни наукометрични отчети.   

• Ограничаването на критериите, по които се извършва оценката на научна дейност у нас, до бройки и показатели в рамките на чуждоезични индексиращи системи води до „рейтингов геноцид“ над научна продукция, публикувана на български език. Безусловно необходимо е методиките за оценка на наука да намерят начин за пълноценно включване на качествената българоезична научна продукция – особено що се отнася до сферите на хуманитаристиката и социалните науки. За да се случи последното, безусловно необходимо е (по примера на съседните Сърбия и Гърция) в рамките на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ да бъде започнато изграждане на информационна система за измерване на националния индекс на цитируемост (Bulgarian Citation Index – BulCI, BgCI или BCI – шеговито си позволявам да запазя права над името с настоящата статия). Дори малка част от значителните суми, плащани ежегодно по държавни поръчки към чуждестранни компании, ще бъде напълно достатъчна за разработване на чудесен местен продукт, за разкриване на работни места за специалисти у нас във връзка с този продукт и за увеличаване на дейността на една ключова българска институция на Знанието. С други думи – ще можем да създадем нещо сами, а не само да ползваме чуждото. В комбинация с чуждоезични индексиращи системи, един такъв национален индекс би могъл да разкрие пълноценна картина по отношение на цитируемостта на наши автори както в глобален, така и в локален план; той ще спомогне и за ясно очертаване на състава на водещите наши издания в различните научни области според техния национален „импакт фактор“.

Отговор на въпроса

Що се отнася до поставения в началото въпрос: не, разбира се, че харченето на посочените суми не е оправдано. Предвид това, че въпросните бази данни се ползват в общия случай веднъж годишно за проверка на брой цитати и публикации, „когато от МОН ни ги поискат“, от заплащането на такива суми има точно толкова смисъл, колкото и от: (1) заплащане на годишен абонамент за паркомясто в центъра на Париж или Лондон от (2) човек, който паркира там веднъж годишно, (3) всъщност изобщо не притежава кола, а (4) цената на абонамента надвишава в пъти годишния бюджет на този човек за храна и напитки.

Gaudeamus! Колеги, време е да се направи нещо.

(Следва продължение.)

 

Точка на дотягане

Спомням си, че регистрирах фейсбучния си профил точно преди десетилетие. Ако не бях професионално ангажиран с поддържането на няколко големи фейсбучни проекта (за щастие – нито един от тях в политическата сфера), отиващата си 2018 щеше да бъде годината, в която го закривам.

Не става въпрос за изтичането на потребителски данни – голям проблем, който в лично качество слабо ме вълнува. Просто през тази година достигнах точка на социално-медийно пресищане. (От разговори с приятели, колеги и познати знам, че има и други като мен.) Преситен съм от масовото разголване на политически вкусове и предпочитания; от безконечни коментари, които често превишават в пъти дължината на текста, към който се отнасят; от реакции, реакции на коментари и коментари на реакции, сведени до първосигналната хексада „харесвам/обичам/ха-ха/уау/тъжно-ми-е/яд-ме-е“. И най-важното: все не успявам да разбера как така съдбата на дадено споделено съдържание може да се решава от невидимата регулираща ръка на алгоритми и анонимни „къстъмър сървис“ агенти, за които никога не ще узнаем как, къде и кога са се обучили да вършат своите дела на „етични комисари“.

Всъщност този „свят на социалки“ става все по-скучен – понякога даже ми се струва, че поради това той си и отива. А всичко е скучно, защото е толкова предсказуемо. И как би могло да не е, щом като действията на потребителите сякаш също са се автоматизирали: ето, ние с лекота отгатваме предварително реакциите на „приятели“-те си на дадено събитие – а вероятно и успешно можем да предскажем същите по отношение на въображаеми бъдещи събития. Това е задушаваща среда на „дефолтни“ възгледи, в която силите на разговора, доводите, убеждението изглежда са напълно изчерпани.

Има хора, за които тази среда вече е непоносима – има и такива, за които тя тепърва ще става непоносима. Затова смятам, че медийни успехи в бъдеще ще жънат онези, които съумеят да уловят посоката, в която тя ще бъде обновена. От площадката на своята камбанария мога да предложа: добре е да се държат под око „човешки“ технологични алтернативи (например Reddit); както и комични форми и жанрове – особено меми, карикатури и брутална сатира (от типа на „Кой е Америка?“ на Саша Барон Коен). Да, цивилизованият спор се превръща в изключително трудно занимание, но пък пред осмиването, за сметка на това, се разкриват невероятно апетитни технологични хоризонти.

(365 думи за АЕЖ - България)

Джендърологични размишления

Мисля, че разбрах какъв е коренът на голямото недоразумение с превода на "джендър" (възможни вариации: дженджар; жендар; денджър; джемдър). Става въпрос за една опция във вездесъщия Ф*ЙСБУК, настоящ център за водене на смислени и ползотворни дисуксии предимно на политическа тематика и безспорен епицентър на текущите смислени и ползотворни дискусии относно "злополучната", "така наречена" и пр. Истанбулска конвенция. Не звучи много сериозно (и наистина не е), но как бих могъл да бъда сериозен при всичко което се каза, казва и ще продължава да се казва?

Става въпрос за следната настройка, която (за разлика от Конвенцията) предоставя фейсбучна възможност за действително полово самоопределяне; ето:

Възможностите, както се вижда от следващите изображения, наистина са десетки:









И т.н. Работата е там, струва ми се, че когато даден мисловен хоризонт бъде ограничен - волно или неволно - до "Условия за ползване" на любимито място Ф*ЙСБУК, напълно възможно е в рамките на този хоризонт фейсбучният gender да се отъждестви с gender изобщо. Подобна редукция стои в основата на отъждествяването на интернет с Гугъл например, при което възклицанието "Не мога да си отворя интернета!" всъщност означава "google.com не се зарежда...". И така, казано на простонароден език, "ами че то е онова там, от профила, където можеш да си го сменяш пожелание - него се опитват да ни вкарат с Истамбулската конференция, да ни накарат и ние да си го сменяме?!1///".

(Повтарям: това не звучи много сериозно и наистина не е, но за друго не намирам сили.)

Подобно прозрение със сигурност може да се забави с дни или дори със седмици. При водещата неоконсервативна сила у нас например се отчита забавяне от точно 66 (!) календарни дена (= от 26 ноември 2017 до днес, 31 януари 2018 - внасянето на редактирания въпрос за общонароден "реферемдон"). Както се вижда от приложеното изображение - колкото и да звучи невероятно! - до съвсем неотдавна, т.е. до преди да бъде обзета от гореспоменатото прозрение, тя е говорила в един хор с "Джендър алтернативи" - воглаве с част (академична) от представителството си; прилагам изображение от любимия си и незаменим Ф*ЙСБУК:

А дали точно Ф*ЙСБУК, който (за разлика от Конвенцията) явно насърчава едно съвсем либерално отношение към половото самоопределение на потребителя, е подходящо място за развихряне на неоконсервативни дискусии - това може да се остави на съвестта на неоконсервативните Ф*ЙСБУК дискутанти...

Денджър в ИстаМбулската конфекция?//11!

Тая работа най-сетне ще се окаже като с компютрите и компотите: май ще се окаже, че не е конфекция и не е за денджърите...

Макар ясно да съзнавам, че няма абсолютно никакъв смисъл да пиша, защото лудостта е обхванала критична маса народ, все пак бих искал да илюстрирам накратко за какво става въпрос. Първо, ето го сгрешения български превод на частта с дефинициите; преводът наистина е сгрешен, в това никой не бива да има съмнение - с известно преувеличение даже може да се каже, че е на ниво 9-10 клас в чуждоезикова гимназия:

Следват - хърватски превод (жокер: "пол" в биологичния смисъл на думата на хърватски е spol):

Македноски (вероятно няма нужда от уточнения):

Полски - където умно са се досетили да използват описателен превод, може би най-добър вариант:

Сръбски:

И словашки:

Добре, защо, каква е тази разлика, защо не бива да се превежда напряко като в сбъркания български пример? Следната таблица дава отговор на въпроса, като илюстрира по същество разликата между "пол/sex" и "родов/социокултурен пол/gender" - впрочем отричането ѝ, поне в 21. век, би могло да се извърши само от безнадеждно непросветéн ум:

С други думи, две жени (еднакви в своя биологичен пол) живеят два различни типа "женски" живот (живеят "два различни" социокултурни пола) на едно и също място (Германия): Хелга живее според приетото за себе си в качеството ѝ на жена в нейната родна среда, Айше - според приетото за жените в нейната, различна от германската, родна среда; Хелга е доста по-освободена; а Айше, поне според нашите представи - не чак дотам.

Тук мултикултуралистът в най-чист вид би следвало да каже: оставете Хелга и Айше да живеят според родовите характеристики на своята родна среда, нека едната върши едни неща в качество си на жена от нейния род, а другата - тя пък нека да върши родово приетите за нейната среда неща; нека, прочее, съжителстват мирно в една "мулти-култи" среда, в която те не са напълно равни и няма защо да бъдат равни.

Такъв един мултикултуралист би следвало категорично да отхвърли текстове от типа на Конвенцията за защита на жените и децата от насилие, защото този документ утвърждава обратната позиция: не само в качеството на биологичния си пол, но и в качеството на социокултурния/родовия си пол/gender Айше и Хелга трябва да бъдат равни - ако желаят, те трябва да могат да избират партньор, да ходят без похлупак на главата, не са собственост на мъжката глава на семейството и т.н. А равенството по тази точка няма как да мине без gender - без родов/социокултурен пол; иначе би се отворил страничен достъп до традиционния мултикултуралистки подход с твърдения от типа на: "признаваме равенство между биологичните полове, но това равенство трябва да е съобразено с културните особености на общностите, към които те принадлежат по рождение...".

Ето как би изглеждала горната табличка, допълнена с начина на живот на Хелга и Айше съответно в и извън рамките на... онази Конвенция:

Великата ирония е, че най-консервативните среди би следвало първи да подкрепят текста на Конвенцията без колебание. У нас, както обичайно, работите се обърнаха наопаки - с дружните усилия на: 1) превод на гимназиално ниво; 2) кабинет, който се опитва да свърши дадена работа в 12 без 5; 3) неоконсервативна националпопулистична псевдо-левица.

SAD!, както напоследък е модерно да се казва... А ако наистина не беше тъжно, щеше да е много смешно.

Класациите не са всичко

Наскоро си направих един малък експеримент: пуснах на български студенти видео лекции от престижно бизнес училище на голям американски университет. Изгледахме, обсъдихме и разучихме, каквото разучихме. След като приключихме, помолих ги да направят честно сравнение между видяното в показаните лекции и това, което получават ежедневно в собствените си университети в България. Различните отговори, които получих, могат да се обобщят така: в общи линии, всичко зависи от конкретния преподавател, но горе-долу... качеството е сходно.

Моля?! Нима е възможно да се каже нещо подобно, когато се сравняват университет в световния топ 10 и такъв от дъното на световния топ 500, 1000 или 1500? Ами да, оказва се, че е възможно, защото, след повторно запитване, колегите потвърдиха преценката си: горе-долу, нещата са... съпоставими.

Ето затова поначало не обичам класациите - отвъд огромната числова разлика между първото и стотното или хилядното място понякога се крие не чак толкова голяма качествена разлика; не винаги е така, но понякога определено е така. И нещо по-лошо: веднъж разпределен по група на дъното на класацията Х, някой член на тази група може да си стои сплескан там, защото няма сила, която да го измъкне от центрострмителните сили на това дъно; и обратно: разпределен в горния край на същата класация, пак по групова принадлежност, друг пък може да получи някаква инерция за успех, която в действителност е незаслужена.

Не отричам напълно класациите - от тях има някакъв смисъл, - но понякога съм безкрайно озадачен от прецизните числови изражения на техния финален резултат, обтегнат в дълга редица. За да бъдеш "първи" в тази редица, задължително трябва да има втори - първото място живее от заднината на второто, без нея първо място няма да има; за да не бъдеш "последен" в същата числова редица - задължително някой друг трябва да стане последен, от унижението на неговото последно място се ражда задоволството на предходните. "Според еди-коя си класация ние сме най-бедните в рамките на еди-коя си общност" - тази задача има лесно и тъжно решение: в момента, в който някой друг, близък или далечен наш съсед в рамките на нашата общност, възседне мястото на "най-беден", ние вече няма да сме "най" по този показател в рамките на класацията. Ако има класация по даден показател, значи, няма как всички класирани да са "добре" по този показател - ще има такива, които са "добре", но само защото има други, които са "по-зле" от тях, и, разбира се, трети, които са "най-зле". 

Ето, чета сега за някакъв "индекс на щастието": мястото ни е 105-то, били сме между Египет и Сиера Леоне (или нещо от сорта). Медиите все още не са ни го съобщили надлежно, но скоро и това ще се случи, та да ги изпреваря - в следните държави "хората са по-щастливи от нас":

• Никарагуа (43 място)
• Молдова (55)
• Туркменистан (59)
• Казахстан (60)
• Либия (68)
• Косово (78)
• Пакистан (80)
• Венецуела (82)
• Сомалия (93)
• Виетнам (94)
• Нигерия (95)
• Монголия (100)

За обективната стойност на подобни подредби всеки може сам да си направи прилична субективна сметка. Моят основен извод е друг: човек не бива да се притеснява; дори за секунда-две да се е чувствал щастлив, няма проблем, все отнякъде ще изникне подходяща класация, която да го сплеска там, където му е мястото, че даже и по-надолу, отколкото някога си е помислял. Сплескващата сила на класацията нататък не ще позволи изпитването на радост и удовлетворение от постигнатото - ще има само неудовлетворение и печал от непостигнатото, което другаде и други (и то кои други!) са успели да постигнат...

А иначе, в един въображаем идеален свят, мисля си, може би има и нормални класации, в които триумфът на горните места не черпи сили от унижението на долните. Мечтая си например за ден, в който животът на хората ще се оценява в рамките на 4-5 категории, например "отличен, добър, задоволителен, лош"; така всички ще могат да се стремят да попаднат в първата категория, без да има нужда да изтласкват никого във втората, третата или четвъртата. Със "световните индекси" на какво да е нещата винаги ще бъдат различни: там, за да има първи, някой трябва да е втори; за да не бъдеш последен, някой друг задължително трябва да е.

Тъжна работа, която в общи линии пречи на щастието. Педагозите отдавна са го разбрали и затова в детските градини учителките (слава Богу!) нямат навика да подреждат дечицата в редици и да им казват: "Ето, ти си най-добър, той е втори, тя е трета" и така, докато стигнат до последното нещастно дете, което, дори да не е нещастно, тутакси ще се разплаче, щом разбере, че е "най-зле!". Е, ние, разбира се, не сме деца, пък и в училище става различно; за след това - да не говорим. Действително тъжна работа...

Разпадът на системата като справедливо наказание

Попаднах на една изключителна и мъчителна за четене статия - "Недейте да се подвеждате по хубавата опаквока - вижте ужаса, който се крие за вашето яйце" (Гардиън). Никой досега не ми беше разказвал подробности за добре пресеметнатите технологии в съвременните прицеферми: за разделянето на мъжките и женските още след излюпването им, за убиването на мъжките, за изрязването на клюновете на женските без упойка, за да не се кълват, за поддържането им в живо състояние, докато могат да снасят, за да поемат и те по своя терминален път в някакъв момент нататък. Е, най-сетне прочетох и за това - не ми беше приятно, но научих интересни нови неща; впрочем те се отнасят и за живота на кокошките в режим на "свободно отглеждане" (поне в част от Великобритания).

Да, знам: Гардиън е лява преса и т.н.; да, технологията е таква, но пък колко са евтини и в какво изобилие са яйцата по магазините и т.н. Но, като погледна нещата в цялост, без да искам да бъда краен или сантиментален, намирам за трудно да оправдая тази технология с достъпния и изобилен продукт в хранителните магазини.

След като прочетох статията, изведнъж си помислих, че неща от типа на изпилените човки стоят в основата на изработката на много (всички?) евтини и изобилни неща, които така обичаме да пазаруваме: месо, дрешки, обувки, горива, потребителска електроника... Просто формата е различна: инжектирани антибиотици и пресметнат жизнен цикъл с планиран терминален стадий в животинска ферма; клоняща към нулата надница в някоя фабрика някъде на хиляди километри оттук; издълбана, прецедена и обрязана от дървета земя накъде наблизо или надалеч; и т.н. Евтиното изобилие има цена, която действително през повечето време остава невидима, но която цена се плаща - пряко от всички, които са свързани с неговото осигуряване; и косвено от нас, които доволно го потребяваме.

Една социална система, която е основана на такъв ищах за потребление на евтино изобилие, е изключително рискова - поне в дългосрочен план. Все някога тя не ще успее да задоволи поривите на някаква част от своите членове: те, при все че ще имат достъп до евтино изобилие в някаква степен, ще имат такъв достъп в по-малка или много по-малка степен от други нейни членове. В един момент тази група на относително незадоволените може да е малка, но в следващ момент тя ще започне да нараства, докато най-сетне не нарастне значително. Тогава групата на незадоволените ще възроптае срещу системата за потребление на евтино изобилие с парадоксалния аргумент, че системата е сбъркана, защото не е в състояние да осигури достатъчно евтино изобилие равностойно за всички. По-нататък, разбира се, групата ще се надигне срещу системата и ще се опита да я разруши - с фалшивия мотив на желанието, че е възможна друга, "по-справедлива" система за осигуряване на евтино изобилие. (Но такава според мен не би била възможна - не и докато потреблението в режим "повече и по-евтино" е идол на социалното благополучие.) Далечният човек, животното или природата, които са сплескани в пресметнатия технологичен режим на производство на изобилно-евтини артикули, не могат да въстанат срещу системата, която осъществява това сплескване; но изглежда в ДНК-то на самата система е закодирано самоунищожението ѝ чрез въставане срещу самата себе си - на нейното самоизяждане като справедливо наказание за технологията на злото, която я осъществява.

Ето как видях накъде сочи пътят на зеления ляв радикализъм... И трябва да призная, че този път не е изцяло лишен от смисъл. (Без да звуча твърде по детски - както е в "Аватар"...)