В протестите е като в любовта. Трябва да знаеш какво искаш, за да можеш изобщо да го постигнеш. Трябва да знаеш кое е твоето момиче, да я сънуваш до безкрай (ако изобщо можеш да заспиш), да се притесняваш, когато сте заедно, да я изпращаш всеки ден до вкъщи, за да може, евентуално, може би, някой ден тя да те направи най-щастливия човек на света - като например хване ръката ти. Но е глупаво да искаш нещо такова по принцип. "По принцип" такива неща не се случват - те се случват конкретно, с този конкретен човек, с тези конкретни чувства, в този конкретен момент и конкретно тук, а не другаде.
Да протестираш "по принцип" е точно толкова глупаво, колкото и да търсиш любовта по принцип; или да искаш да създадеш "някакво" произведение на изкуството - по принцип. Така че да ме прощават последните протестиращи - аз не мога да се отнеса със симпатия към хора, които са тръгнали на революция "заради всичко", "заради целия преход", "заради всички". Аморфните желания не водят до нищо добро - тъй както няма добро бъдеще и любовният живот на този, който тръси любовта изобщо. Впрочем нали не се заблуждавам, че комбинацията от публично изгаряне на американското знаме (?!), искането за национализация на ЕРП-та, призивите за "България на три морета" и т.н. крайно ляв популизъм и анархизъм е аморфна? Ако не се заблуждавам, то антипатията ми е поне отчасти справедлива.
Сега някакви хора се опитват да нахранят площада с мръвки, които са негодни са консумация - уволнен е министърът на финансите, говори се, че днес ще бъде отнет лицензът на ЧЕЗ България. (Добре дошли в Албания!) За да бъда чист пред съвестта си, ще кажа, че според мен Симеон Дянков беше най-добрият министър в сегашния кабинет, а енергоразпределителните дружества имат пренебрежимо малка или никаква вина за високите сметки за ток от тази година. Такова е вътрешното ми убеждение, не мога и не искам да го крия. Същевременно мисля, че за всички е ясно, че цената на тока в България е ниска като абсолютна и висока като относителна стойност. Следователно проблемът е в доходите на хората, а не в доставчиците на услуги. Значи в най-лошия случай хората трябваше да възнегодуват срещу министерския съвет, а не срещу доставчиците на услуги. Но те избират доставчиците - аз пък избирам да не ги подкрепям.
Честно казано, след реализирането на ужасния албански сценарий в България, вече не знам какво да очаквам. Спомням си, че след падането на БКП преди двадесет и четири години родителите ми също не знаеха какво да очакват. (И все пак оцеляхме.) Днес гледам едногодишния си син с дълбоко и искрено притеснение за живота и бъдещето, които го очакват тук. (И все пак оцеляваме.) За щастие, той е прекалено малък и няма как да ме разбере. Но колко безнадеждно трагично е всичко - нещата съвсем не са се променили за цели две десетилетия и половина! Това ми се струва достатъчно, за да констатирам, че политическите затруднения, които изпитваме, са хронични. За съжаление с хроничните трудности човек няма кой-знае какъв избор. С тях просто се живее - или, в по-неприятния случай, някак си се оцелява.
Няма коментари:
Публикуване на коментар