Джендърологични размишления

Мисля, че разбрах какъв е коренът на голямото недоразумение с превода на "джендър" (възможни вариации: дженджар; жендар; денджър; джемдър). Става въпрос за една опция във вездесъщия Ф*ЙСБУК, настоящ център за водене на смислени и ползотворни дисуксии предимно на политическа тематика и безспорен епицентър на текущите смислени и ползотворни дискусии относно "злополучната", "така наречена" и пр. Истанбулска конвенция. Не звучи много сериозно (и наистина не е), но как бих могъл да бъда сериозен при всичко което се каза, казва и ще продължава да се казва?

Става въпрос за следната настройка, която (за разлика от Конвенцията) предоставя фейсбучна възможност за действително полово самоопределяне; ето:

Възможностите, както се вижда от следващите изображения, наистина са десетки:









И т.н. Работата е там, струва ми се, че когато даден мисловен хоризонт бъде ограничен - волно или неволно - до "Условия за ползване" на любимито място Ф*ЙСБУК, напълно възможно е в рамките на този хоризонт фейсбучният gender да се отъждестви с gender изобщо. Подобна редукция стои в основата на отъждествяването на интернет с Гугъл например, при което възклицанието "Не мога да си отворя интернета!" всъщност означава "google.com не се зарежда...". И така, казано на простонароден език, "ами че то е онова там, от профила, където можеш да си го сменяш пожелание - него се опитват да ни вкарат с Истамбулската конференция, да ни накарат и ние да си го сменяме?!1///".

(Повтарям: това не звучи много сериозно и наистина не е, но за друго не намирам сили.)

Подобно прозрение със сигурност може да се забави с дни или дори със седмици. При водещата неоконсервативна сила у нас например се отчита забавяне от точно 66 (!) календарни дена (= от 26 ноември 2017 до днес, 31 януари 2018 - внасянето на редактирания въпрос за общонароден "реферемдон"). Както се вижда от приложеното изображение - колкото и да звучи невероятно! - до съвсем неотдавна, т.е. до преди да бъде обзета от гореспоменатото прозрение, тя е говорила в един хор с "Джендър алтернативи" - воглаве с част (академична) от представителството си; прилагам изображение от любимия си и незаменим Ф*ЙСБУК:

А дали точно Ф*ЙСБУК, който (за разлика от Конвенцията) явно насърчава едно съвсем либерално отношение към половото самоопределение на потребителя, е подходящо място за развихряне на неоконсервативни дискусии - това може да се остави на съвестта на неоконсервативните Ф*ЙСБУК дискутанти...

Денджър в ИстаМбулската конфекция?//11!

Тая работа най-сетне ще се окаже като с компютрите и компотите: май ще се окаже, че не е конфекция и не е за денджърите...

Макар ясно да съзнавам, че няма абсолютно никакъв смисъл да пиша, защото лудостта е обхванала критична маса народ, все пак бих искал да илюстрирам накратко за какво става въпрос. Първо, ето го сгрешения български превод на частта с дефинициите; преводът наистина е сгрешен, в това никой не бива да има съмнение - с известно преувеличение даже може да се каже, че е на ниво 9-10 клас в чуждоезикова гимназия:

Следват - хърватски превод (жокер: "пол" в биологичния смисъл на думата на хърватски е spol):

Македноски (вероятно няма нужда от уточнения):

Полски - където умно са се досетили да използват описателен превод, може би най-добър вариант:

Сръбски:

И словашки:

Добре, защо, каква е тази разлика, защо не бива да се превежда напряко като в сбъркания български пример? Следната таблица дава отговор на въпроса, като илюстрира по същество разликата между "пол/sex" и "родов/социокултурен пол/gender" - впрочем отричането ѝ, поне в 21. век, би могло да се извърши само от безнадеждно непросветéн ум:

С други думи, две жени (еднакви в своя биологичен пол) живеят два различни типа "женски" живот (живеят "два различни" социокултурни пола) на едно и също място (Германия): Хелга живее според приетото за себе си в качеството ѝ на жена в нейната родна среда, Айше - според приетото за жените в нейната, различна от германската, родна среда; Хелга е доста по-освободена; а Айше, поне според нашите представи - не чак дотам.

Тук мултикултуралистът в най-чист вид би следвало да каже: оставете Хелга и Айше да живеят според родовите характеристики на своята родна среда, нека едната върши едни неща в качество си на жена от нейния род, а другата - тя пък нека да върши родово приетите за нейната среда неща; нека, прочее, съжителстват мирно в една "мулти-култи" среда, в която те не са напълно равни и няма защо да бъдат равни.

Такъв един мултикултуралист би следвало категорично да отхвърли текстове от типа на Конвенцията за защита на жените и децата от насилие, защото този документ утвърждава обратната позиция: не само в качеството на биологичния си пол, но и в качеството на социокултурния/родовия си пол/gender Айше и Хелга трябва да бъдат равни - ако желаят, те трябва да могат да избират партньор, да ходят без похлупак на главата, не са собственост на мъжката глава на семейството и т.н. А равенството по тази точка няма как да мине без gender - без родов/социокултурен пол; иначе би се отворил страничен достъп до традиционния мултикултуралистки подход с твърдения от типа на: "признаваме равенство между биологичните полове, но това равенство трябва да е съобразено с културните особености на общностите, към които те принадлежат по рождение...".

Ето как би изглеждала горната табличка, допълнена с начина на живот на Хелга и Айше съответно в и извън рамките на... онази Конвенция:

Великата ирония е, че най-консервативните среди би следвало първи да подкрепят текста на Конвенцията без колебание. У нас, както обичайно, работите се обърнаха наопаки - с дружните усилия на: 1) превод на гимназиално ниво; 2) кабинет, който се опитва да свърши дадена работа в 12 без 5; 3) неоконсервативна националпопулистична псевдо-левица.

SAD!, както напоследък е модерно да се казва... А ако наистина не беше тъжно, щеше да е много смешно.

Класациите не са всичко

Наскоро си направих един малък експеримент: пуснах на български студенти видео лекции от престижно бизнес училище на голям американски университет. Изгледахме, обсъдихме и разучихме, каквото разучихме. След като приключихме, помолих ги да направят честно сравнение между видяното в показаните лекции и това, което получават ежедневно в собствените си университети в България. Различните отговори, които получих, могат да се обобщят така: в общи линии, всичко зависи от конкретния преподавател, но горе-долу... качеството е сходно.

Моля?! Нима е възможно да се каже нещо подобно, когато се сравняват университет в световния топ 10 и такъв от дъното на световния топ 500, 1000 или 1500? Ами да, оказва се, че е възможно, защото, след повторно запитване, колегите потвърдиха преценката си: горе-долу, нещата са... съпоставими.

Ето затова поначало не обичам класациите - отвъд огромната числова разлика между първото и стотното или хилядното място понякога се крие не чак толкова голяма качествена разлика; не винаги е така, но понякога определено е така. И нещо по-лошо: веднъж разпределен по група на дъното на класацията Х, някой член на тази група може да си стои сплескан там, защото няма сила, която да го измъкне от центрострмителните сили на това дъно; и обратно: разпределен в горния край на същата класация, пак по групова принадлежност, друг пък може да получи някаква инерция за успех, която в действителност е незаслужена.

Не отричам напълно класациите - от тях има някакъв смисъл, - но понякога съм безкрайно озадачен от прецизните числови изражения на техния финален резултат, обтегнат в дълга редица. За да бъдеш "първи" в тази редица, задължително трябва да има втори - първото място живее от заднината на второто, без нея първо място няма да има; за да не бъдеш "последен" в същата числова редица - задължително някой друг трябва да стане последен, от унижението на неговото последно място се ражда задоволството на предходните. "Според еди-коя си класация ние сме най-бедните в рамките на еди-коя си общност" - тази задача има лесно и тъжно решение: в момента, в който някой друг, близък или далечен наш съсед в рамките на нашата общност, възседне мястото на "най-беден", ние вече няма да сме "най" по този показател в рамките на класацията. Ако има класация по даден показател, значи, няма как всички класирани да са "добре" по този показател - ще има такива, които са "добре", но само защото има други, които са "по-зле" от тях, и, разбира се, трети, които са "най-зле". 

Ето, чета сега за някакъв "индекс на щастието": мястото ни е 105-то, били сме между Египет и Сиера Леоне (или нещо от сорта). Медиите все още не са ни го съобщили надлежно, но скоро и това ще се случи, та да ги изпреваря - в следните държави "хората са по-щастливи от нас":

• Никарагуа (43 място)
• Молдова (55)
• Туркменистан (59)
• Казахстан (60)
• Либия (68)
• Косово (78)
• Пакистан (80)
• Венецуела (82)
• Сомалия (93)
• Виетнам (94)
• Нигерия (95)
• Монголия (100)

За обективната стойност на подобни подредби всеки може сам да си направи прилична субективна сметка. Моят основен извод е друг: човек не бива да се притеснява; дори за секунда-две да се е чувствал щастлив, няма проблем, все отнякъде ще изникне подходяща класация, която да го сплеска там, където му е мястото, че даже и по-надолу, отколкото някога си е помислял. Сплескващата сила на класацията нататък не ще позволи изпитването на радост и удовлетворение от постигнатото - ще има само неудовлетворение и печал от непостигнатото, което другаде и други (и то кои други!) са успели да постигнат...

А иначе, в един въображаем идеален свят, мисля си, може би има и нормални класации, в които триумфът на горните места не черпи сили от унижението на долните. Мечтая си например за ден, в който животът на хората ще се оценява в рамките на 4-5 категории, например "отличен, добър, задоволителен, лош"; така всички ще могат да се стремят да попаднат в първата категория, без да има нужда да изтласкват никого във втората, третата или четвъртата. Със "световните индекси" на какво да е нещата винаги ще бъдат различни: там, за да има първи, някой трябва да е втори; за да не бъдеш последен, някой друг задължително трябва да е.

Тъжна работа, която в общи линии пречи на щастието. Педагозите отдавна са го разбрали и затова в детските градини учителките (слава Богу!) нямат навика да подреждат дечицата в редици и да им казват: "Ето, ти си най-добър, той е втори, тя е трета" и така, докато стигнат до последното нещастно дете, което, дори да не е нещастно, тутакси ще се разплаче, щом разбере, че е "най-зле!". Е, ние, разбира се, не сме деца, пък и в училище става различно; за след това - да не говорим. Действително тъжна работа...

Разпадът на системата като справедливо наказание

Попаднах на една изключителна и мъчителна за четене статия - "Недейте да се подвеждате по хубавата опаквока - вижте ужаса, който се крие за вашето яйце" (Гардиън). Никой досега не ми беше разказвал подробности за добре пресеметнатите технологии в съвременните прицеферми: за разделянето на мъжките и женските още след излюпването им, за убиването на мъжките, за изрязването на клюновете на женските без упойка, за да не се кълват, за поддържането им в живо състояние, докато могат да снасят, за да поемат и те по своя терминален път в някакъв момент нататък. Е, най-сетне прочетох и за това - не ми беше приятно, но научих интересни нови неща; впрочем те се отнасят и за живота на кокошките в режим на "свободно отглеждане" (поне в част от Великобритания).

Да, знам: Гардиън е лява преса и т.н.; да, технологията е таква, но пък колко са евтини и в какво изобилие са яйцата по магазините и т.н. Но, като погледна нещата в цялост, без да искам да бъда краен или сантиментален, намирам за трудно да оправдая тази технология с достъпния и изобилен продукт в хранителните магазини.

След като прочетох статията, изведнъж си помислих, че неща от типа на изпилените човки стоят в основата на изработката на много (всички?) евтини и изобилни неща, които така обичаме да пазаруваме: месо, дрешки, обувки, горива, потребителска електроника... Просто формата е различна: инжектирани антибиотици и пресметнат жизнен цикъл с планиран терминален стадий в животинска ферма; клоняща към нулата надница в някоя фабрика някъде на хиляди километри оттук; издълбана, прецедена и обрязана от дървета земя накъде наблизо или надалеч; и т.н. Евтиното изобилие има цена, която действително през повечето време остава невидима, но която цена се плаща - пряко от всички, които са свързани с неговото осигуряване; и косвено от нас, които доволно го потребяваме.

Една социална система, която е основана на такъв ищах за потребление на евтино изобилие, е изключително рискова - поне в дългосрочен план. Все някога тя не ще успее да задоволи поривите на някаква част от своите членове: те, при все че ще имат достъп до евтино изобилие в някаква степен, ще имат такъв достъп в по-малка или много по-малка степен от други нейни членове. В един момент тази група на относително незадоволените може да е малка, но в следващ момент тя ще започне да нараства, докато най-сетне не нарастне значително. Тогава групата на незадоволените ще възроптае срещу системата за потребление на евтино изобилие с парадоксалния аргумент, че системата е сбъркана, защото не е в състояние да осигури достатъчно евтино изобилие равностойно за всички. По-нататък, разбира се, групата ще се надигне срещу системата и ще се опита да я разруши - с фалшивия мотив на желанието, че е възможна друга, "по-справедлива" система за осигуряване на евтино изобилие. (Но такава според мен не би била възможна - не и докато потреблението в режим "повече и по-евтино" е идол на социалното благополучие.) Далечният човек, животното или природата, които са сплескани в пресметнатия технологичен режим на производство на изобилно-евтини артикули, не могат да въстанат срещу системата, която осъществява това сплескване; но изглежда в ДНК-то на самата система е закодирано самоунищожението ѝ чрез въставане срещу самата себе си - на нейното самоизяждане като справедливо наказание за технологията на злото, която я осъществява.

Ето как видях накъде сочи пътят на зеления ляв радикализъм... И трябва да призная, че този път не е изцяло лишен от смисъл. (Без да звуча твърде по детски - както е в "Аватар"...)

WH2016 - интересни данни

Изключително интересни и показателни данни за резултатите от изборите за президент в САЩ, които събрах от профилите в Туитър на Торстън Бел (https://twitter.com/TorstenBell) и Майк Смитсън (https://twitter.com/MSmithsonPB):

1) Разпределение на електорални гласове в колегията спрямо "народен вот" (с потенциални граници на увеличаване на преднината по втория показател до 1.5-2% - окончателните данни ще бъдат известни вероятно през януари догодина):

2) Последни предизборни социолгически данни: големи разлики с окончателните резултати при разпределението на гласовете в колегията и в по-малка степен при "народния вот":

3) Промяна в предпочитанията според годишния доход: преливане вдясно от 16% и 6% в групите с най-ниски доходи:

The Day after Trumporrow

След апоплексията, която се изля на страницата ми в Туитър вчера (и която продължава да се излива), идва времето за по-спокоен размисъл.

Мога да започна само със следната метафора: имало един човек, който от десетилетия живеел в една и съща къща. Къщата била стара и много неща трябвало да се ремонтират: покривът пропускал вода на няколко места, дограмите не били добре уплътнени и зимно време духало, тръбите за вода трябвало да се сменят поради течове. Години наред човекът обитавал дома си, без да се погрижи за ремонт, спомнял си за годините, в които къщата била по-нова и всичко било наред, и все повече се ядосвал. Един ден тръбите в кухнята се скъсали и станало наводнение: водата заляла всички уреди в помещенията на първия етаж и ги унищожила. Човекът се ядосал дотолкова, че взел нещата в свои ръце: наел строителна бригада, която пристигнала с тежка техника, и разрушила къщата. След почистването на строителните отпадъци, човекът потрил ръце над празния парцел: една къща, която прави такива бели, изглежда заслужавала единствено да бъде съборена. Човекът не бил щастлив, но се чувствал доволен.

"Системата", в която живеем, мога да оприлича само на такава напукана къща, а всички нас - които приемаме или отхвърляме "системата" - на обитатели, пред които стоят три възможни пътя: (1) да се заемем с основен ремонт на къщата, без да бутаме стените и без да разрушаваме основите; (2) да ангажираме строителна бригада, която просто да разруши всичко и да разчисти парцела, защото "така повече не може" и "няма смисъл" от никакви ремонти; (3) да игнорираме проблемите и да живеем в системата, като подлагаме легени под течовете, докато не се случи непоправимото.

Смятам себе си са привърженик на първия вариант. Същевременно знам, че има много, много хора, които предпочитат втория и даже имат аргумент: основите са грешно проектирани, няма смисъл да се ремонтира къща, която така или иначе ще рухне. Има и трета група (особено досадна, наистина): на обитателите, които не възразяват срещу непрестанното примъкване на легени, защото тъй или иначе дъждовният сезон скоро ще свърши, ще пекне слънце и ще можем да си живеем както преди. Според мен има смисъл да се спори само с хората от втората група; за съжаление знам, че те са толкова ядосани, че с тях не може да се спори; знам и това, че хората от третата група са склонни да разговарят, но пък от разговор с тях аз не намирам смисъл.

Ако образите на метафората ми са ясни и разбираеми, то има една дълга поредица от съвсем пресни събития в Европа и отвъд нея, които лесно могат да се запишат на сметката на втората група: референдумът във Великобритания от 23 юни; изборите за президент в САЩ от завчера; преди тях - например референдумът в Холандия от 7 април. И по-важно: предстои една още по-дълга поредица от събития, в които ще се сблъскат представители на същите три групи: избори във Франция и Германия догодина, референдум в Италия и избори в Австрия по-късно тази година.

"Къщата", която обитаваме в момента, е, разбира се, глобалният либерален политически порядък, установен след втората половина на миналия век. И политическите избори от изминаващата година, както и предстоящите политически избори в различни точки на света, ще решат съдбата на именно този "глобален либерален политически порядък". Той или ще бъде ремонтиран основно, или ще бъде унищожен. Шансове за неговото съхраняване в текущото му състояние не съществуват - независимо от това какви социологически данни "на кантар" ще се появят.

Тъй като аз съм сред хората, които се застъпват за необходимостта от ремонт, смятам, че най-напред трябва точно да се определи къде и как са се спукали тръбите, които трябва да се подменят, за да не стане наводнение. Според това, което виждам, тръбите са се спукали там, където е започнала хипертрофията на либералния елемент в глобалния либерален политически ред. "Твърде много свобода" - или нещо от този вид, - което по свой начин е увеличило налягането на водата дотолкова, че тръбите започват да се пропукват. Не искам да бъда разбран погрешно: смятам себе си за човек със съвършено либерални убеждения, но между либерализма, който аз познавам и обичам (Милтън и Лок), и поп-паважния либерализъм на днешния ден, има твърде малко общо. Понякога се забавлявам да си мисля какво биха сторили бащите-основатели Милтън и Лок, ако с машина на времето можехме да ги пренесем в XXI век, и се ужасявам от нещата, които ми хрумват. Действително има нещо непоносимо в комплексните механизми на "политическата коректност" (в най-широк възможен смисъл) - тя стига дотам, че превръща всички в една неразчленима, огромна, глобална безформена маса, в която накрай и страдат всички: и онези, които "политическата коректност" следва да предпазва, и другите, които роптаят срещу нея; първите - заради яда на вторите, а вторите - заради личното си усещане за ограничена свобода.

Второто нещо, което трябва да се определи, е как може да се извърши ремонтът. По този въпрос позицията ми е следната: гледам на либералния ред като на добродетел, която е златна среда между крайностите на два порока: авторитаризма на съвършената несвобода и хаоса на съвършената свобода. (По същия начин и добродетелта "щедрост" е средина между скъперничество и прахосничество, "мъжество" - между малодушие и свръхгневливост и т.н.) Съхраняването на либералния ред предполага, разбира се, опазване на правата и свободите - единия от двата компонента, - но и охраняване на "реда" - втория компонент, равен по тежест с първия. Ремонтът в нашия случай следва да се извърши върху втория елемент, като при това се действа внимателно, така че да не възникне неочаквана повреда в някоя от частите на първия.

Третото нещо, което трябва да се определи, са конкретните стъпки за извършване на въпросния основен ремонт. Тук вече думата имат майсторите, които аз единствено бих могъл да сравня и... избера. Това, в което съм сигурен, е, че тези, които познават само каменарския чук, както и онези, които могат да работят само с фините инструменти от ателието на часовникаря, няма да успеят да свършат никаква полезна работа.

Въпроси около спирането на достъпа до Elsevier

Във връзка със съобщенията за спрения достъп до изданията на Elsevier, в главата ми се завъртат следните въпроси - истински въпроси, на които нямам отговор, и действително не задавам реторично:

• Доколко е уместно заплащането на национален достъп до въпросните издания в размер на 7.9 млн лв./год. на фона на размера на годишния бюджет на разни институции в сферата на образованието и културата? Какво е процентното съотношение между тази такса и, да речем, годишния бюджет на ключова институция нато нашата Национална библиотека?
• Как би следвало да се коментира фактът на изискуеми "такси за публикуване" в някои от подлежащите на идексация от Elsevier издания, както се вижда от следния пример:

• Защо в разнообразните национални критерии за финансиране на проекти за научни изследвания (и пр.) показатели по базите Scopus и Web of Science, доколкото ми е известно, са заложени като безалтернативна възможност? Не съществуват ли и други бази данни, метриката по които да може да се приеме като атестат за определено качество? Има ли знание за обстоятелството, че Scopus и Web of Science са търговски марки в сферата на научната метрика редом с десетки останали - като например тези, които съм копирал в списъка след края на поста (маркирал съм в цвят възможностите, които се допускат към момента от националните критериални схеми)?
• Ако съществуват и други възможности, не е ли по-уместно и по-евтино да се помисли за частичен абонамент за такива, различен за различните учебни заведения и в зависимост от доминиращия им профил? PubMed например ми звучи като логичен избор за един тип университети, а Humanities International Index - за други. Впрочем ето го и самия списък (неизчерпателен):

DATABASES AND INDEXING SERVICES

Ulrichsweb (Online)
HINARI

Association for Asian Studies
Bibliography of Asian Studies (Online)
De Gruyter Saur
IBZ - Internationale Bibliographie der Geistes- und Sozialwissenschaftlichen Zeitschriftenliteratur
Internationale Bibliographie der Rezensionen Geistes- und Sozialwissenschaftlicher Literatur

EBSCOhost
Academic Search Alumni Edition
Academic Search Complete
Academic Search Elite
Academic Search Premier
Advanced Placement Source
ATLA Religion (American Theological Library Association)
Biography Index: Past and Present (H.W. Wilson)
Book Review Digest Plus (H.W. Wilson)
Current Abstracts
EBSCO MegaFILE
EBSCO Periodicals Collection
Fiction Core Collection (H.W. Wilson)  
FRANCIS
Gender Studies Database
Graphic Novels Core Collection (H.W. Wilson)
Humanities & Social Sciences Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities Abstracts (H.W. Wilson)
Humanities Full Text (H.W. Wilson)
Humanities Index (Online)
Humanities Index Retrospective: 1907-1984 (H.W. Wilson)
Humanities International Complete
Humanities International Index
Humanities Source
MasterFILE Complete
MasterFILE Elite
MasterFILE Premier
MasterFILE Select
Middle and Junior High School Core Collection (H.W. Wilson)
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
New Testament Abstracts (Online)
Non-Book Materials Core Collection (H.W. Wilson)
Old Testament Abstracts (Online)
OmniFile Full Text Mega (H.W. Wilson)
Poetry & Short Story Reference Center
Readers' Guide Retrospective: 1890-1982 (H.W. Wilson)
Religion & Philosophy Collection
Russian Academy of Sciences Bibliographies
Social Sciences Index Retrospective: 1907-1983 (H.W. Wilson)
SocINDEX
SocINDEX with Full Text
Sociological Collection
The Philosopher's Index (Online)
TOC Premier (Table of Contents)
Women's Studies International

Elsevier BV
Scopus

Gale
Academic ASAP
Academic OneFile
Book Review Index
Book Review Index Plus
Criminal Justice Collection
Expanded Academic ASAP
General OneFile
General Reference Center
General Reference Center Gold
General Reference Centre International
InfoTrac Custom
InfoTrac Junior Edition
InfoTrac Student Edition
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Popular Magazines
Religion and Philosophy Collection
Student Resources in Context
World Scholar: Latin America & the Caribbean
National Library of Medicine
PubMed

OCLC
ArticleFirst
Book Review Digest (Online)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
Humanities Index (Online)
Periodical Abstracts

Ovid
The Philosopher's Index (Online)

Peeters Publishers
Repertoire Bibliographique de la Philosophie (Online)
Periodica Islamica

ProQuest
Academic Research Library
Discovery
CSA Social Services Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
CSA Sociological Abstracts (Cambridge Scientific Abstracts)
FRANCIS
MLA International Bibliography (Modern Language Association)
Periodicals Index Online
Platinum Periodicals
Professional ProQuest Central
ProQuest Business Images Complete
ProQuest 5000
ProQuest 5000 International
ProQuest Central
ProQuest Religion
ProQuest Research Library
The Annual Bibliography of English Language and Literature (ABELL)
The Philosopher's Index (Online)
Worldwide Political Science Abstracts
Religious & Theological Abstracts
Religious & Theological Abstracts

Thomson Reuters
Arts & Humanities Citation Index
Current Contents
Web of Science

Когато фактите и истината нямат значение

Следват три скрийншота, които много добре илюстрират в какво "постфактическо/постистинно" състояние се намираме.

На първото изображение: фалшива снимка и фалшива новина; на второто изображение - информация за фалшивата снимка; на третото изображение - информация за фалшивата новина.

Информацията от второто и третото изображение в случая нямат значение, защото нищо не е в състояние да спре бобслея, засилен по нанадолнището на първата снимка.

Гледни точки

Следват различни гледни точки към едни и същи събития през филтрите на различни медии.

СЪБИТИЕ №1:

СЪБИТИЕ №2:

Спокойно, "робство" е имало

Тежко е да се признае, трудно е да се осмисли, но историята (като всяка друга наука) е относителна. В историята (като във всяка друга наука) не може да има последна и окончателна истина. Щом като такава няма в геометрията и във физиката (Евклид и Лобачевски, Нютон и Айнщайн), значи няма и в историята. А интелектуалното преживяване от сблъсъка с алтернативните истини в полето на историческата наука е голямо предизвикателство. Защото, за разлика от физиката и математиката, историята се преживява и емоционално. Едно е да си блъскаш главата над Евклидови и неевклидови геометрии; и нещо съвсем друго - над алтернативни исторически истини. Но такива съществуват независимо от личната ни воля: "робството" на едни е "разцвет" за други; "възходът" на тези е "упадък" на онези; и т.н. Колко по-трудно само е да разбере човек, че скоростта на времето не е константа, а променлива; или че през две точки в пространството може да минава не една и само една, а безброй много прави!

Между другото, пробивите в историческата наука се правят тъкмо в полето на алтернативите. Един добър историк, общо взето, обикновено успява да осъществи пробив по два начина: (1) когато мисли наопаки на другите и успее да докаже, че е прав; и/или (2) когато започне да мисли върху нещо (да работи с извори), върху което никой друг не е размишлявал (да работи с непознати извори). Ако бях учител по история, нямаше да мога да измисля по-добро упражнение от това да карам учениците да работят с непознати извори и да пишат есета на исторически теми, в които да защитават противоположни гледни точки. Струва ми се, че това раздвижва и възбужда мисленето, че то е вход към самата същина на занаята на историка.

Вътрешният ни дебат за владичеството и робството (който периодично набъбва, за да се спихне набързо след това), е съвършено безсмислен от гледна точка на сериозната историческа наука. Просто етикетирането на периоди е най-незначителната част от работата на историка; етикетирането даже е чуждо на добрия професионалист. Неговата задача е да работи с извори, да разглежда детайлите им често под микроскоп, да обогатява слушателите и читателите си, като им разказва за находките си. Домът на историка са архивите, но за да разкаже смислена история, той трябва да живее там с години. Затова историята всъщност е кротка наука - пробивите в нея стават много бавно, с постоянство и трудолюбие. Понякога си мисля, че историкът е като обущар, който прави от изворите здрави кожени обувки (примерно Caterpillar), за да ги постави в картонената кутия на етикета. В крайна сметка важно е какви са обувките, картонената кутия е просто опаковка - обичам Caterpillar не заради красивите им кутии (те наистина са красиви), а заради разкошното съдържание на кутиите.

Прочее, дебатът "владичество или робство" е безсмислен - двете думи са страни на една и съща монета: владичество - някой те владее, робство - биваш владян от някого. (Освен ако не се има предвид тесният смисъл на термина "робство" в римското право, което е чисто безумие.) Така че, спокойно, робство е имало. Даже предлагам нова дума - за успкояване на страстите и единение на двата лагера: робовладичество.